Хубавите неща в живота обикновено идват при нас неочаквано. Така се случва и през далечната 1995 година, когато сред празниците в два побратимени града – Оряхово в България и Шостка в Украйна, внезапно път си проправя любовта, която свързва украинката Нина и бъдещия й съпруг – българин, родом от Селановци. "Ние, украинците, бяхме поканени на концерт в дните на Оряховския панаир, който се провежда всяка година през август. Там се запознах с моя мъж. После аз го посрещнах в Шостка за празника на нашия град – 3 септември", спомня си с усмивка Нина Димитрова. Не след дълго двамата вдигнали сватба – веднъж украинска, а след това и "скромна българска" с 250 души, все близки и роднини, в Селановци, община Оряхово, където Нина живее и днес.

"Тогава (през 1995 г.) ми беше все едно, дали ще живея в Селановци или в София, а сега дори се радвам, че съм дошла точно в Селановци – най-голямото село в България, което е уникално по рода си. Уникално не само, защото в Селановци се намира единственият паметник на мотиката, но и с това, че тук живеят хубави хора, че дворовете са необятни, че селото е зелено, че хората са трудолюбиви, че ме приеха добре", споделя Нина.

Тя бързо се адаптира към живота у нас. За това, какво я грабва веднага в България, но и какво се оказва по-трудно да приеме, Нина казва:

"Поразиха ме българските хорá, музиката, носиите и обичаите. Това го приех веднага, може би защото много исках да науча и езика, и традициите. Това, което не ми хареса, е, че родителите отглеждат децата си от тяхното раждане до пенсионирането им. Бих искала те да са по-самостоятелни, по-отговорни", е откровена тя.

Българските мегдански хорá стават втората голяма любов, която Нина среща на наша земя. Упорито ги разучава и до днес – от по-старите хóра в селото, по време на селановските празници, от телевизията, а сега и от интернет, и предава опита си нататък. Ръководи детските танцови състави "Хлапета“ и "Искрица" и състава за възрастни "Северняци" към местното читалище "Самообразование 1894", около което кипи богатият културен живот в селото. "По време на репетициите задължително показвам на децата автентичните селановски хора, защото според мен всеки един селановчанин трябва да ги знае", е категорична тя. Допълва, че репертоарът на танцовите състави включва хорá от различни кътчета на България, но и местни ромски хорá, които специално е научила от свой приятел, защото, както казва, "не можем да живеем заедно и да се делим".

Нина предава на децата от селановското училище, където работи като възпитателка, и интереса си към българските традиции и творчеството, любовта към природата. След като възпитаниците ѝ си научат уроците и напишат домашните, идва време за занятия по интереси. Децата изработват традиционни сувенири, рисуват с пръсти, с четка или молив, изработват апликации върху камък или просто се разхождат сред природата и изучават названията на дърветата и цветята, запознават се с техните особености или събират лапад и коприва, от които после с бабите си приготвят вкусна супа. А на какво децата учат Нина Димитрова?

"На търпение. На умението да изслушвам, да се усмихвам и да подкрепям другите, защото децата като никой друг се нуждаят от подкрепа, особено първолаците. Те идват на съвсем непозната територия, започват нещо ново. Някои се страхуват, други се притесняват, но нито едно мъничко дете не остава равнодушно. Затова аз трябва да бъда достатъчно търпелива, за да мога да ги подкрепя и да ги успокоя".

Днес, 27 години след пристигането си в Селановци, Нина Димитрова горещо препоръчва на всеки, който реши да се пресели в България, да избере не София, Варна или Пловдив, а малкия град или селото, още повече в днешно време, когато пандемията ни доказа удобството на дистанционната работа.

Снимки: личен архив