На 16 ноември 1996 г. Общото събрание на ООН приема Декларация за принципите на толерантността. От същата година датата е обявена за Международен ден на толерантността. Ден, в който да се замислим извънредно за уважението, приемането и разбирането на богатото многообразие от култури в нашия свят, за всички форми на проява на човешката индивидуалност. Всички онези неща, които способстват за развитието на едно общество, за неговата сплотеност и просперитет.
Ще ви разкажем за една изложба, която преди месеци повдигна завесата на толерантността в българското общество, а днес разказва пред света за него. Всичко започва от картините на един от най-българските художници – Владимир Димитров-Майстора (тази година отбелязваме 140-години от рождението му - бел.ред.) и стига до съвременния им прочит на визуалния артист Михаил Вучков-Мишо.
“Трансправата все още водят своята борба навсякъде по света, включително и в Нидерландия. Големият медиен интерес около “Другите българки“ и на международно ниво беше породен, разбира се, от скандала. И не толкова заради самия скандал, а от това, че той се поражда при кръстосването на темите транссексуалност и национални ценности. Което директно отхвърля транс хората от нацията. За чужденците и конкретно за Нидерландия, най-много възбужда интерес това, че ние сме склонни да извадим едни хора от обществото си, само заради техните различия. Моите модели бяха поставени в едни добре познати национални символи и обществото ни каза – “ама, как така? Те не могат да носят носии, да са в сюжетите на Майстора. Те не са достатъчно българи“.”
Отклик, който стигна до искане на оставка на министъра на културата, искането на оставка и подаването на такава от членове на управителния съвет на Национален фонд „Култура“, който е съфинансирал реализирането на изложбата. Подобни процеси съществуват и в другите европейски държави, признава Вучков, но уточнява, че силата им не е толкова голяма. А обяснението за него е логично – говорим за по-развити икономически общества от нашето. “Причината да се обръщаме към традиционното, да ставаме по-затворени и консервативни е страхът от бъдещето, а в основата на този страх е икономическата несигурност. Случката с COVID пандемията ни показа, че светът, в който живеем е изключително нестабилен и може да се промени за един ден. Войната в Украйна подчерта и подсили това усещане и станахме свидетели на един процес, добре обяснен в психологията – при подобна несигурност ние не крачим с големи крачки напред към новото, а напротив– връщаме се там, където се чувстваме по-сигурни и защитени. Връщаме се към традиционното. Колкото по-бедна е една нация, толкова повече се усеща този процес. В Нидерландия се наблюдава същата тенденция, която обяснява и резултатите от последните им четири парламентарни избора, в които националистическите движения набират все повече привърженици.“
Всяка крайност в разбиранията и капсулираност на мисълта е пагубна за личността и обществото като цяло. И без значение дали говорим за транссексуални хора, бежанци, хора с увреждания или маргинализирани групи, ключът към едно общо нормално съществуване е толерантността. Необходимо е разбиране, информираност и диалог. И тук се намесва изкуството, чиято основна функция е именно комуникацията.
А поуката от живота на “Другите българки“ досега е само една.“За мен изводът е, че ние, българите, много се стремим да вървим напред във всяко отношение. Искаме да бъдем част от Европа, но за съжаление тази мечта, още от нашите възрожденци, не просто не е достигната, но ние сме много далеч от нея. Искаме да изглеждаме европейци на външен вид, по дрехи, а вътрешно да си останем абсолютно непроменени. Ние смятаме, че трябва да сме част от Европа, но с нашия си манталитет, без да си дадем сметка, че всеки успешен съюз изисква компромиси и пресечни точки.“
Чуйте целия разговор в звуковия файл.
Снимки: предоставени от Михаил Вучков
Каква би била мотивацията във време на политически кризи, войни, мигрантски натиск и неясно бъдеще, да мечтаеш за единен Европейски университет за кино и медии? Една образована и културна нация е много по-трудно манипулируема и по-устойчива на..
През последните години сътрудничеството между българското и албанското кино се засилва. Албанските продукции все повече намират място на български фестивали и обратното. Това показва нарастващото артистично взаимодействие между двете страни, което носи..
"Ако България ми беше разказана" – под това заглавие в Париж започва новата инициатива на Българския културен институт във френската столица в партньорство със Синематеката за документално кино към Обществената библиотека (Bpi) на Центъра "Жорж..
Каква би била мотивацията във време на политически кризи, войни, мигрантски натиск и неясно бъдеще, да мечтаеш за единен Европейски университет за кино и..