Коледно-новогодишните обръщения на държавните ръководители по света са традиция, продължаваща повече от 8 десетилетия, започната от британския крал Джордж Пети през 1932 година. Кралица Елизабет Втора прави първото си коледно обръщение, излъчвано по радиото през 1952-ра и по телевизията през 1957-а година. У нас, идеята да има новогодишно обръщение към народа е още от времето на първия български монарх след Освобождението (1878г.) Княз Александър IБатенберг. Той смятал, че по този начин ще придаде европейски привкус на празника. За целта започва издаването на специален княжески манифест, четен от глашатай, а по-късно отпечатван и върху специален афиш. Цар Борис Трети (1918 – 1943 г.) продължава традицията, произнасяйки своята ежегодна тържествена реч, по време на офицерския бал във Военния клуб в София. Държавният преврат от 1944 г. слага край на тази традиция. Възстановява я професор  Саздо Иванов – ректор на Държавната политехника (днешният Технически университет в София) през 1960 година. Горе-долу оттогава са и първите опити за създаване и излъчване на специална новогодишна телевизионна програма.

"Да има слово на държавния ръководител навръх Нова година, е по разпореждане на Централния комитет на БКП. Никой в телевизията не си го е измислил сам" – казва известният режисьор Ласка Минчева, отговорна за създаването и излъчването на десетки новогодишни и празнични програми през годините, както и на много концерти.

Най-дълго новогодишно приветствие към българите отправя държавният ръководител Тодор Живков (от 1971 до 1989 г.). И ако тонът в думите му винаги е бил позитивен и дори жизнерадостен, то речите на първия демократично избран президент на страната Желю Желев, са по-скоро песимистични и изпълнени с тъга заради твърде бавния преход.

Останалите четирима български президенти – Петър Стоянов, Георги Първанов, Росен Плевнелиев и Румен Радев също оставят свой отпечатък в тържествените си речи в последната минута на всяка отиваща си година. Словото винаги съдържа в себе си благопожелания към народа за една по-добра предстояща година.

„Винаги държавните глави и хората, отговорни за тяхната комуникация с гражданите, са имали предвид, че думите звучат в празничната вечер и нещата, на които трябва да наблегнат, са свързани малко с миналото, но много повече с бъдещето, с даването на надежда в моменти, когато светът или политическата ситуация в дадената държава, не е толкова стабилна – посочва експертът по протокол Мария Касимова-Моасе. – Смисълът на тази реч от една страна е да даде гласност на стореното до момента, независимо от това положително или отрицателно е то. Втората ѝ част е добре да представя някакви цели и идеи, чието постигане предстои. От подобно обръщение не бива да се очаква, че ще е с фокус върху сериозна проблематика или въпроси, които биха разделили нацията“, обясни тя в интервю за Радио България.

Освен журналист и писател, Касимова добре познава особеностите на държавния протокол и комуникацията с хора на различни обществени нива. Като човек, който организира и специални обучения по темата, тя посочи задължителния елемент от сърцевината на една реч, без значение дали е насочена към приятели, колеги или служи на държавно ниво:

Целта на подобна реч не е подробният анализ на всичко, станало през изминалите 365 дни, а да спомене моментите, когато нацията се е чувствала несигурна или онези ситуации на вътрешен проблем или изпитание. В нея може да се откроят и събитията в политически или световен план, повлияли по някакъв начин и нас. Ако от нея зависеше съставянето на новогодишното обръщение на държавния глава, Мария Касимова би акцентирала на няколко момента:

„Тази година няма как да не бъде спомената войната в Украйна, защото мисля, че за съжаление, това е събитието на тази година. Няма как да не бъде споменато и разделението в българското общество, както и излизането от Covid-кризата, чиито последствия ще търпим и занапред. Що се отнася до бъдещето - в една реч от три страници, то би трябвало да заема по-голямата част. Добре би било влизането в новата година да бъде съпроводено с оптимизъм и с нужната надежда, която толкова много липсва у нас, и в световен мащаб. Липсата на надежда, може би, е най-силното оръжие, което хората сами могат и използват срещу себе си.“