Бели комети прорязват небето, планети излъчват пурпурно сияние, облаци на пластове се стелят като пухчета от пудриери. Неусетно потеглям на пътешествие в Космоса. Присъствам на Сътворението на света. “Това е Илия”, чувам алтов глас, който ме приземява. Съновидението е приключило, от стените обаче продължават да гледат картините. Апартаментчето на четвъртия етаж в тих римски квартал се оказва място за посветени. Оттам като от космодрум хората с отворени сетива се изстрелват в необятното. И някъде сред звездите, планетите и галактиките срещат реещия се дух на Илия Пейков – българинът, който видя Космоса още преди Гагарин да полети.

“Това бил красив червен залез над планината Витоша. Илия съзерцавал слънцето, докато и последният лъч избледнял. В тази необикновена за него лятна вечер нещо се преобърнало в душата му.” И двете като че ли виждаме огнената светлина. Тук, в старата римска кооперация, Йоле Манчини* ме повежда из вселената, която нейният съпруг е запечатал в платната си.

В началото била любовта към изкуството. Именно тя през 40-те г. на миналия век отвежда Илия Пейков в Рим, където брат му Асен вече си е извоювал място в артистичния живот.

• Асен Пейков извайва деветметровата скулптура на Леонардо да Винчи на римското летище
  

Роденият през 1911 г. рисувач на планети, звезди и слънца остава завинаги във Вечния град, а след години, когато го питат дали мисли за смъртта, казва: “Не ме е страх да умра, съжалявам само, че ще оставя Рим.”

В Италия младият Илия попада във вихъра на бохемски живот, за който в родното Севлиево дори не е сънувал. По това време Асен вече има ателие на най-шикозната римска улица – Виа Маргута. Негови другари в шумните гуляи са Виторио де Сика, Федерико Фелини, Ава Гарднър. Контактът със звездите, издигнати от публиката в ранг на богове, буквално всмуква в един фантастичен свят дошлия сякаш от друга планета българин. Именно на Виа Маргута – истинския и единствен дом на артистите, Илия Пейков за първи път “разучава” небето с любопитните очи на начинаещ художник.

“Илия потвърждаваше с картините си образите, които по-късно предаваха от Космоса”, разказва Йоле Манчини. Възрастната госпожа ми сочи платната, нагъсто овесени в стаите и в коридора на малкия апартамент. “Те всичките са чудо на човешкия ум.” В тази атмосфера на границата с реалното правя познанство с майсторството на българина, който в Италия наричат “астронавт в изкуството”, а в родината си е известен бегло само на най-запалените познавачи.

Маслените бои от картините са нанесени с пръсти. Самоукият художник изхвърля четките, “за да усеща с допира си материята жива”, спомня си г-жа Манчини. След дългото топене в боите обаче ръцете му се инфектират и накрая той прибягва до “посредник” между въображаемите образи и платното. “Илия обичаше да смесва ярки цветове, а червеният му беше най-любим”, продължава тя. При един от тези опити се ражда запазената марка на художника – огнен отблясък, който творецът кръщава “Червено Пейков”.

Йоле Манчини често се отбива в ателието на съпруга си.

“Когато в студиото се надвесвах над рамото му, го питах какво рисува. Отвръщаше ми: “Не знам, ще видя какво ще ми хрумне.” После минаваха дни, в които лека-полека се приближаваше към крайния образ.” Тя изведнъж се усмихва, защото току-що е “видяла” как с боядисани мустаци художникът пухти над палитрата, опитвайки се да омекоти забърканите крещящи цветове. “Илия започваше няколко платна едновременно и всеки ден, според моментното си осенение, напластяваше цветовете”, спомня си Йоле Манчини.

Когато Юрий Гагарин се връща от пътуването си в Космоса, вярва, че е единственият човек, надникнал във вселената. Когато обаче в Рим се натъква на космическите пейзажи на Илия, се смайва. “Не е възможно да пренесеш върху платното това, което е в действителност”, казва той на художника. Междувременно на световните екрани излиза “Одисея 2001” на Стенли Кубрик и този път приятелите обсаждат “космическия пророк” с въпроса, как така образите от платната са досущ като тези във филма.

“Той мислеше, че там, горе, картините от въображението му съществуват, – обяснява чудото г-жа Манчини. – Той нямаше телескоп, затова и не можеше да зърне на небето това, което виждаше единствено във фантазията си.” За ватиканския кардинал, посетил една от изложбите му, обаче нямало никакво чудо – Илия е по-близо до Бога от всеки друг вярващ, затова и в картините си е разгадал тайните на вселената.

Мека светлина струи от бледорозов пейзаж. Светлите тонове излъчват  божествено спокойствие. Времето в “Долината на мълчанието” е спряло. Тук, сред вечната тишина, почива душата на Илия Пейков.

“Нарисувах мястото, в което ще почивам един ден, когато няма да ме има повече на този свят”, казал в края на дните си Илия Пейков. “Долината на мълчанието” е направена през 1987-а – година преди смъртта му. Днес картината е при “Фрати миними” / религиозният орден, основан от Свети Франциск от Паола през 1435 г.-бел.ред./. Монасите съхраняват и още платна, които художникът им е дарил. Специално за своята съпруга обаче Илия рисува картината за втори път и я посвещава “На моята приятелка в земния път”. Малкото платно днес виси в спалнята на г-жа Манчини и това е най-скъпият спомен за следвалата го цял живот спътница.

Италия не иска да забрави за първия в света художник, показал на хората, че са само прашинка от безкрайната вселена. През 2007 г. римската община даде съгласието си да кръсти площад на името на Илия Пейков и това пространство завинаги ще напомня за българина - кавалер на Италианската република, чиито космически картини и днес красят престижни галерии и частни колекции по света.

*Интервюто с Йоле Манчини в Рим е направено през 1999 година. Чуйте го тук, с дублаж на български език: