На броени километри от най-близкия град, ала откъснати от света. Така се чувстват жителите на малки населени места, заключени по принуда върху педя земя заради липсата на обществен транспорт.

В бургаското село Босилково живеят 60-ина души, почти всичките възрастни. От година там не минава междуселищен автобус и хората се осланят на милостивата съдба, защото си нямат нито лекар, нито медицинска сестра, нито дори аптека. За жителите на селото спасението е отзивчив човек с кола.

“Абсолютно нямаме никаква връзка, нито имаме автобус да идва – оплаква се кметският наместник Албена Момчева. – А кажи ми как живеем. Ей така – кой както може да се оправя.”

Ако се налага да пътуват до областния център Бургас, хората трябва извървят пеша 3-те километра до най-близката гара в село Ведрово. Тръгват по тъмно, защото влакът заминава в 9,00 часа. За лекар и лекарства пък трябва да отидат в отдалечения на близо 19 км град Карнобат. Единствената “привилегия” за жителите на Босилково е хранителният магазин в селото.

В съседната община Карнобат няма селища без междуселищни автобуси, но на отделни места те пристигат рядко. На последната обществена поръчка за избор на превозвач там се е явила само една фирма. Въобще ограниченият брой пътници и високите разходи на превозвачите по-скоро обричат каузата “Обществен транспорт до слабо населените места”. Кметът Георги Димитров обаче е категоричен, че всички хора имат правото на транспортно обслужване, за да задоволяват всекидневните си нужди.

“Имаме 30 населени места, но тези линии се оказват изключително нерентабилни и често освен шофьора пътуват един или двама пътници – казва той. – В този смисъл разбирам транспортните фирми, защото автобусите не горят вода и трябва да покриват извършваните разходи. Ние тук правим едни гимнастики, тъй като фирмата има ангажимент с други превози, които са по-рентабилни.От друга страна, хората трябва да имат възможност поне веднъж в седмицата да дойдат до града, за да си купят лекарства и онова, което го няма в селото.”

Подобна е ситуацията и в други общини – особено с голяма площ и отдалечени населени места. Там транспортните фирми проявяват слаб интерес и в най-добрия случай хората могат да ползват автобус два-три пъти седмично или остават изцяло без обществен транспорт. Заетите в бранша заявяват, че могат да поддържат губещи курсове в по-малките селища, само ако държавата изпълнява ангажиментите си и ги субсидира.

“Надявам се държавата да е осъзнала вече, че тя е тази, която трябва да осигурява минимално транспортно обслужване на всички граждани, където и да живеят те – казва Румен Христов, управител на най-голямата частна транспортна фирма в област Бургас. – През последната година и половина тя успя донякъде да се върне към социалния си ангажимент и за 2022-ра субсидиите за реализираните загуби за първи път бяха платени 90%. За нас, естествено, остават тези 10% загуба, но на фона на недостиг от 50-60% преди години това означава значителна стъпка в правилната посока.”

На чудо пък се надяват и жителите на Босилково, и събратята им по съдба, които са все така обречени, ако въобще имат сили, по ранна доба да поемат пътя към най-близкия, а всъщност далечен, железопътен перон.

Парадокс с отрицателен знак, чиито последици понасят хората в друго българско село, може да се открие и в Стоманци, Кърджалийска област. Това е единственото у нас населено място, което, “прерязано” през средата, се разполага на територията на две общини. Така се стига до куриозни случаи, споделя кметът Юзджан Али:

“Половината от двора на някои хора остава към община Джебел, а другата половината – към община Кирково. Има семейства, които плащат и на двете места данъци на сградите си.”

Докато разказва неволите на селото, кметът е стъпил с единия крак на територията на община Джебел, а с другия си – в Кирково.

“Ако един човек иска да си изкара документ, вместо да свърши работата тук, в кметството, отива в село Ридино – обяснява той. – Тези, които са към община Джебел, трябва да заобиколят 45 км по разваления път. Почти всички жители искат да преминат към община Кирково – с изключение на две семейства. Едното от тях има болно детенце и се плаши, че може да му спрат социалните помощи. Писал съм докладна до областния управител и до Министерството на регионалното развитие, но оттам казват, че двете общини трябва да се разберат.”

И докато заради административен хаос селото продължава да стои разкрачено между две общини, близо 25 г. никой не успява да асфалтира пътя до крайните махали. Така хората от махала Кос, за да дойдат до кметството, трябва да заобиколят 15 км, макар прекият път да е дълъг едва 2 км.

Текст: Диана Цанкова (по интервюта на Нина Рангелова от БНР-Бургас и Нахит Догу, БНР-Кърджали)