България е на прага на поредните избори за кметове и общински съветници, които формират местната власт в различните райони на страната. Като основна политическа институция на гражданите в едно демократично общество, самоуправлението по населени места е въведено, за да се даде шанс на хората да се почувстват като общност. Именно общите цели и интереси дават основание на дадена група от хора да изберат свои представители във властта, които да работят за тяхното постигане.

Първи стъпки към местно самоуправление в България

Още през ноември 1876 г. в Русия се създава Канцелария за гражданско управление на освобождаваните зад Дунава земи, които ще бъдат откъснати от Османската империя. Целта е там да се създаде военно-гражданско управление с участието на българите, които трябва да придобият управленчески опит, за да поемат по-нататък съдбата в свои ръце. Така, организирането на българска местна власт е започнато от руските военни власти от 1877-78 година, по време на Руско-турската освободителна за България война. Окупационните власти бързо се ориентират, че в лицето на църковно-народните общини българите имат традиции в самоуправлението. В тези общини още преди Освобождението българите се самооблагали с „местни“ данъци. Издържали своите училища, читалища и църкви. Назначавали учители и решавали какво и как да изучават децата им. Тези общини са представлявали българите пред османските власти и останалите етнически общности в империята. Така че, руската окупационна власт назначава за свои местни служители имено познати на населението българи, излъчени от местните самоуправляващи се дотогава общини.

Как се изгражда българското общинско самоуправление след Освобождението?

"Трудно се изгражда, трудно и постепенно като всяко нещо в една нова държава, каквато е България тогава, с липса на граждански традиции и стабилна гражданска култура сред българското население – коментира историкът и преподавател в Софийския университет "Св. Климент Охридски" Светослав Живков. – Руското окупационно управление влага известен ресурс в организирането на съответните общини. Казва се, че те са поставили основите на самоуправлението, но трябва да имаме предвид, че поне до 1901-1903 година общините са прекалено силно зависими от държавната власт. Затова е трудно да говорим за реално самоуправление в модерния смисъл на думата. Както знаем, днес всеки кмет и Общински съвет имат своя мандат и има разделение между градски и селски общини. Този мандат тогава обаче, до голяма степен, е бил фиктивен, защото министърът на вътрешните работи е имал правото по всяко време да „разтури“ дадена селска или градска община. С тази своя роля той твърде често злоупотребявал до момента, в който се стига да промяна в закона, която гарантира, че министърът вече няма да има право да закрива общини."

И все пак периодът от Освобождението до 1944 година е интересен от гледна точка на промените, които настъпват в градовете, както и заради честите смени на градоначалниците, които ту са били избирани от народа, ту са назначавани в периода 1934-1944 г.

Анализът на предизборните кампании за местна власт до 1944 година показва, че те не се различават особено от тези, на които сме съвременници:

"Партийните боричкания, партизанлъкът, очернянето и словоблудството срещу конкурентния кандидат са съпътствали всичките ни кампании – категорична е проф. Милена Стефанова, изследовател на публичния интерес към местното самоуправление. – Още преди Освобождението, по време на Възраждането, когато българските чорбаджии като местни управници могат да бъдат възприети като прототипи на кметовете, те са формирали чорбаджийски партии. След това са се борели с всички средства и не са се свенили дори да пристъпят към убийство или разрушаване на съществуващи училища. Причината например е била, че конкурентните партии спорели в коя махала да бъде училището. Винаги е имало такъв тип нечестни прийоми. Днес, вместо това, сме свидетели на купуване на гласове и безуспешните опити за справяне с тази порочна практика."

Част от тези сюжети са достигнали и до наши дни, описани от писатели като Иван Вазов и Алеко Константинов и, може би, за да спрат да звучат толкова стряскащо актуално, е време да осмислим и променим описаните в тях черти на българския си характер, държащи ни в плен на сивите и черни страници от нашата история. Това вероятно ще ни позволи да погледнем с други очи на кандидатите за кметските кабинети и на 29 октомври да изберем онези, които най-удачно съчетават у себе си лидерските качества, компетентността и административните умения, необходими за тази длъжност.

Текст: Йоан Колев