В старинен град – белязан от стъпките на траки и римляни – съзира ангелско създание и остава пленен до вечност. Той – верен обожател и закрилник, а тя – вдъхновител и пристан на неспокойната му душа.

Донка Паприкова, наричана “Българската Майка Тереза” заради всетдайността си към възрастните и страдащите, избира детето на една от своите сестри да носи името Русалия.

“Когато русалките излизат и започват да танцуват по тревата на първия ден след Великден, казвам – днес аз имам имен ден, защото съм русалка”, представя себе си преживялата вече 81 лета Русалия Кирова.

Като малка, с неспокойствието на прохождаща балерина, тя изнервя своя родственик Владимир Димитров-Майстора и от нарисувания портрет в столичния й дом наднича с очи “така ядни и страшни”. Позирането като на шега пред друг художник обаче ще й поднесе съдбовен дар – сродна душа, привилегия за малцина.

В Драматичния театър на Пловдив, където през 60-те г. на миналия век буквално заедно живее тамошният артистичен свят, пианистът Георги Кънев довежда приятеля си Димитър Киров, за да нарисува портрет на балерината Ели Иванова. Той обаче забелязва попадналата по разпределение в Града на тепетата Русалия и я моли да й направи скица. Набързо на белия лист се появява “балеринка с тъничка талия” заедно с предложение за... портрет.

“Стана така, че много бързо заминах за Москва да уча в Болшой театър и в Института по изкуствата – спомня си Русалия Кирова. – В това време Димитър Киров бил в Полша на изложба и връщайки се, установил, че мен ме няма. А бяхме започнали вече нашата любов. Той ми се обади по телефона и ми каза: “Взеха ми ателието и съм толкова самотен, ще се ожениш ли за мен?” Аз отговорих веднага с “Да”. Но в същото време той отишъл в София при майка ми, казал й, че ме обича и иска да се оженим. Обаче тя отвърнала: “Добре, но имате ли заплата, къща?” А той: “Няма, нищо няма.” “Къде тогава ще я водите моята дъщеря? Тя е едва на двайсет, там ще учи две години, вие тук ще си намерите някоя друга. В никакъв случай не може”, отсякла майка ми. След този разговор получих писмо от нея: “Няма да се връщаш през ваканцията, защото един брадясал луд те иска.”

Примерната дъщеря обаче се качила на влака за Русе, където два дни вече чакал влюбеният художник. Оженили се в бирхале в опияняващата компания на пловдивската бохема. След сватбата тя се върнала в Москва, за да довърши обучението си, а той останал да рисува в Стария Пловдив, който ще стане техен дом за цели 45 години.

“Животът с него беше щастие, връзката ми с него беше много, много силна – връща спомена Русалия Кирова. – Той невинаги рисуваше точно мен, но моите очи и моят образ, казваше, съвпадали с иконите, а също – че патината не ги загрозява през годините. Всъщност само веднъж съм му позирала – макар че дори японка да рисуваше, все казваха, че това съм аз.”

И огледалното усещане в тази споена като в едно-единно тяло душа:

“Моята съпруга Русалия ме е вдъхновявала във всичките ми произведения, във всичко – казва Димитър Киров в архивен запис на БНР. – Един от най-любимите ми нейни портрети е “Русалия с пачките”, за който получих наградата “Захари Зограф” – за мен една от най-престижните български награди за художници. Аз никога не правя портрет, за да търся физическата прилика, това е последното. Аз търся духовното преди всичко присъствие на този човек и за да направя един портрет ми трябва много време. Самата реализация на портрета не представлява нищо, защото съм професионалист. Портретът узрява много дълго до момента, в който трябва да направя скока – както го прави, да кажем, Стефка Костадинова. Тогава човек трябва да има силите да скочи – морални и физически, колкото може.”

Русалия Кирова припознава Пловдив като града, в който да изиграе своя танц на всички възможни сцени, които съдбата й е отредила. Заради фатално застигнал я рикуширал куршум пред Джумая джамия тя сваля палците и влиза в ролята на педагог (основава балетните класове в пловдивското музикално училище) и хореограф. Но до самия край през 2008 г. танцува pas de deux със своя любим Ди Киро.

Роденият през 1935 г. в Истанбул творец се свързва през 60-те г. със значими съмишленици от Пловдивската школа – Георги Божилов-Слона, Енчо Пиронков, Йоан Левиев, Христо Стефанов, които насищат картините си с новаторски, но оспорвани от казионните критици идеи. Признатият му талант зад граница обаче ще го отведе в пространство с множество пресечени граници между Франция, Тайланд, Япония.

“Никога няма да забравя срещата със Салвадор Дали – припомня един ярък щрих Русалия Кирова. – Присъствахме на негов урок в Париж с много участници и Митко беше много щастлив, защото той му се подписа под рисунките. А Салвадор Дали слагаше подпис само на това, което му харесваше, което оценяваше като талант на истински художник. Тогава Митко му направи портрет – извън темите, които беше задал за всички. И когато Салвадор Дали отгърна на портрета, се засмя. Аз присъствах и видях как той сложи един страхотен подпис под този портрет. Веднага след урока си направихме снимка, на която Митко се дегизира като Салвадор Дали, а аз като Гала. Тази снимка с любов си я държа при мен и я гледам за настроение заради преживяното.”

Макар и временно разделени в тленността, Русалия Кирова и днес чувства присъствието на художника.

“След като той си отиде, аз съм все още с него. Аз цял живот съм с него – аз съм с неговите картини, аз живея между тях”, казва тя.

И прави така, че изкуството му да пребъде във вечността.

“Той е оставил невероятно изкуство – монументална живопис, пластики, фрески, мозайки – добавя Русалия Кирова. – Навсякъде е творил твърде много и в целия свят има негови картини. Но ако се говори за някакво спасение, да, наистина, аз съм тук, правя изложби и сега смятам отново да организирам една – този път за 90-годишнината от рождението му. Другата ми цел е да бъде възстановена фреската “Захари Зограф” в Стария град, част от която беше унищожена при градушки.”

Всяко утро Русалия Кирова възприема като празник.

“И даже сега, когато съм сама, сутрин като се събудя и съм жива и здрава, веднага скачам и след сутрешната закуска тръгвам на разходка”, казва тя. По калдъръмените улички на Стария град, сред къщите с достолепна осанка – съкровищница на спомени и тайни, които ще опазят и историята за един художник, който в нежните ръце на балерината видял ангелски криле.