На Жан Кокто принадлежи смразяващия кръвта на историците израз, че "историята се състои от истини, които с течение на времето се превръщат в лъжи, а митовете се състоят от лъжи, които с течение на времето се превръщат в истини". Този каламбур напълно описва напрежението около Паметника на съветската (Червената) армия в София.

Според историята, на 5 септември 1944 г. СССР обявява война на България и я окупира. Правителството нарежда на българската армия да не се съпротивлява. Страната се оказва в уникална ситуация, когато България е във война с всички Велики сили през Втората световна война, включително и с Третия райх. На българска територия Червената армия не дава нито една жертва във военни действия. Историческа истина е също, че когато Третото българско царство е принудено насилствено да стане съюзник на нацистка Германия на 1 март 1941 г., съюзник по това време на Хитлер е и СССР на Йосиф Сталин. Също истина е, че след 22 юни 1941 г., въпреки натиска на Берлин, цар Борис III не се съгласява да обяви война на СССР и не изпраща български войски на Източния фронт.

Мит, тоест лъжа е, че Червената армия е освободила България от фашизма. В страната е имало авторитарен режим. Но след смъртта на монарха дори той виси в безтегловност. В страната никога не е имало фашистко управление. Съветската армия събаря законно, коалиционно правителство начело с премиера демократ Константин Муравиев. Съветската армия подпомага ръководен от българските комунисти преврат. Правителството на Кимон Георгиев е колаборационистко и служи на окупатора. СССР с терор налага на власт в България сталинистко управление, което през Студената война превръща страната в сателит на Москва.

Паметникът на Съветската армия е издигнат като символ на "освободителя" окупатор през 1954 г. по повод десетата годишнина от комунистическия преврат. Днес нямаше да има проблем със съдбата на паметника, ако митовете от преди 1989 г. бяха отхвърлени и забравени. Просто можеше да бъде сменен само надписа и пред мемориала да пише – "Българийо, не позволявай на никой нито да те заробва, нито да те освобождава!". Още след Освобождението през 1878 г. строителите на модерна България болезнено са осъзнали тази истина.

Думата паметник-мемориал означава, че се издига монумент, който призовава следващите поколения да помнят конкретно историческо събитие. Често това минало е консервирано в някакъв устойчив мит. Спорът днес не е просто за съдбата на паметника, а за символните митове от миналото, които все още разделят обществото. Агресията на Русия срещу Украйна катализира споровете, защото върху оценката на миналото се гради разбирането за настоящето и очакваното бъдеще. Въпрос – Има ли в България все още политици и партии, които очакват да дойдат на власт с помощта на нова външна окупация – "освобождение"?

Във времето след 1990 г. София пропусна ефективно да се договори с Москва за съдбата на съветските (не руските) мемориали в България. Срещу запазването им страната можеше да поиска връщането на отвлечените български архиви през 1944 г. Особено ценни и важни са  архивите на външно и на вътрешно министерство. Документите в тях са най-добрите паметници и хранители на историческата истина. В Москва все още се страхуват тези документи да бъдат публикувани. Неслучайно неоимперският режим на Владимир Путин върна сталинистката интерпретация на историята особено за периода през Втората световна война. Както при комунизма руската историческа наука отново е превърната в слугиня на идеологията. Свалените паметници трябва да бъдат реставрирани и пазени, като заложници. Тяхната бъдеща съдба може да се окаже разменна монета за връщане на българските архиви.

P.S. – Жалко е, че случващото се с Паметника на съветската армия, преповтаря премахването на мемориала "1300 години България" в София. Поради липси на обществено съгласие и политически талант ги изоставяме на немарата. Накрая използваме създадената от бездарието разруха като алиби, за да ги премахнем.