Село Върба е едно от населените места в община Белоградчик, разположено в българския северозапад. Съдбата му днес е нерадостна, тъй като в него живеят едва 10 души, на възраст над 70 години.

Едно изключително събитие се е случило на това място преди 150 години. На 20 май 1874 г. в дъбовата гора край селото със силен тътен пада метеорит с тегло около 3,6 кг. И макар във Върба днес никой да не пази спомена за един от малкото метеорити, приземили се на наша територия, това събитие е добре известно на учените от Европа и САЩ. Най-големият къс от извънземния материал се пази в музея по естествена история в Будапеща, а други части са в музеи във Виена, Париж, Лондон, Берлин, Чикаго.

Село Върба е разположено на два хълма, разделени от дере. Уви, в наши дни 10-имата жители населяват само единия хълм, а неумолимият ход на времето постепенно превръща природата в пълновластен господар на другия.

"В селото има свободни къщи, които са предложени за продан, но интерес и за тях няма. Може би причината за това е, че в селото няма магазин, няма нужните удобства, нямаме и превоз, с който хората да пътуват до Белоградчик и обратно – всеки пътува със собствен превоз или разчита на приятели. Хляб карат в понеделник, сряда и петък с бус от Белоградчик“ – разказва кметският наместник Лили Антонова пред БНР Видин. Думите ѝ не вдъхват особен оптимизъм, но представят достоверно случващото се в много села от Северозападна България.

Не са рядкост и проблемите с електричеството, които създават неудобства, свързани и с мобилните оператори, чиято най-близка клетка е в съседното село Рабиша.

"Когато там спре токът, до един час оставаме без всякакъв обхват – нямаме телефони, нямаме и интернет. Ако в такъв момент на някой от тези възрастни хора им се наложи да потърсят лекарска помощ, първо се обръщат към мен и аз с каквото мога помагам – отбелязва Антонова. – Возя ги до Белоградчик (11 км), пазарувам им хранителни стоки, купувам им лекарства. Хората са възрастни и разчитат за абсолютно всичко на мен. Звънят ми денонощно, ако няма ток или вода. Проблеми с водата имаме, защото сме на помпи и като спре токът, спира и водата."

Две от къщите в селото са закупени от нови собственици – румънци, но след първоначалния им ентусиазъм, който често ги отвеждал дотам, през 2023 сякаш интересът им към имотите намалява и те не идват. Причините, може би, са свързани и с липсата на каквито и да е инвестиции в селото:

"Улично осветление има навсякъде, видеонаблюдение няма. Къщи за строителен материал вече няма – навремето всичко, което можеше да се открадне бе откраднато. Сега вече нещата като че ли се поуспокоиха – няма какво да се краде. Нямаме и грабежи. Обещано ни е, че ще ни бъдат отпуснати някакви средства, какви точно и за какво, не мога да кажа. Ще бъдат за поддържане на зелените площи и кастрене на дърветата около пътя. Също така за насипване на улици, изкопаване на канавки и т.н. Лошото при нас е, че селото е разположено на два хълма и като завали дъжд, водата се стича по улиците, а в селото няма отводнителна система."

В разговора за селото се включва и един от възрастните жители – Коста Георгиев. Той е бивш магазинер там, преди това е работил в Химическия комбинат във Видин, а също и в Белоградчик като монтьор, тракторист и комбайнер. По думите му, преди години край селото е имало каменна кариера, стопанство, гледали са се животни. През 70-те години пък имало над 300 глави добитък и множество декари обработваема земя заедно с около 100 жители. Имало и местен събор, отбелязван на 2 и 3 юни, но отдавна вече никой не се сеща за него, тъй като няма хора:

"Когато се създава ТКЗС в селото (Трудово-кооперативно земеделско стопанство-бел. ред.) през 1949 година, баща ми беше първият човек, организирал бригади и техника, които започват да работят. Това продължава до 1960, когато всичко е разбито. Тогава хората започват масово да се изселват към градовете – Белоградчик, Лом, Видин, София, и така полека-лека се оголиха селата и в околността."

Съставил: Йоан Колев (по интервюта на Катя Борисова – БНР Видин)