Намираме Феникс Върбанов в привидното безвремие между две изложби; между уловената пулсация на времето, душата и сърцето и движението към новите идеи, от които ще се освободи нов дух; между имагинерното и едновременно с това физическо съжителство на три равнопоставени същности, съпътстващи всеки един дъх, всяка една крачка, всеки един полет в одисеята му на творец.
Космополитният художник пристигна от Париж, за да представи пред българската публика концепция, родена в застиналия свят на пандемично време. Докато чрез изложбата "Пулсации" той търси вибрациите на необятното пространство около и в нас, в "Мъртво течение" достига вътрешна дълбочина, в която пулсират емоции, наситени до тъмночервено.
"Капка в океана" – така Феникс Върбанов озаглавява голямата творба, която ще бъде поставена в центъра на предстоящата му изложба в София и осъществена на място. Идеята на всички творби в "Мъртво течение" е да вдъхнат в зрителя усещане за безкрайност, разкрива авторът им и добавя: "Не искам да слагам рамка и стъкло – работите ще бъдат свободни и може би дори ще тръгнат в пространството."
Какво ли обаче затваря той в лично своята си капка?
"Това е една съвсем малка капка в историята на изкуството и на живота, която, надявам се, прави вълнички и въздейства емоционално на хората – отговаря Феникс Върбанов. – Тя трябва също така да предизвиква движение в тяхното въображение, да ги стимулира в личния подем и любов към изкуството. Духовното е много важно за тази малка капка и – както се казва, капка по капка вир става, да може да допринесе за една борба за мир на този свят."
Заради китайската вълна у себе си – придошла с рождението му от неговата майка Сун Хуай Куей от династията Мин, той избира хартията и туша и с нежно съприкосновение създава черно-бели абстрактни светове, в които зърналият ги да развихри въображението си и навлизайки в тях да се докосне до ненадейно изникнало прозрение. Но все по-често в този свят на съзерцание, чистота и покой нахлува драматизъм, обагрен в буквалността на червената палитра, с която ни залива отреденото на всички нас време.
"Червеното е символ на кръвта, която тече в нас, на кръвта, която се пролива, но и на чистата енергия, вулкана, изригващата лава, свързващи ни с природата – обяснява Феникс Върбанов в интервю за Радио България. – Чрез изкуството ние съзерцаваме, медитираме и аз бих искал да излекувам себе си и света от тежкото бреме най-вече на войните и сблъсъка на различните цивилизации. Мисля, че това е един начин хората по-скоро да се сближават, отколкото да живеят в конфликти."
Самият той, поел в себе си отломки от далечни цивилизации и култури, открил смисъл и постигнал хармония между тях, осъзнава, че най-важното нещо е духът.
От Китай Феникс Върбанов взема техниката, с която създава своите творби. "Това е една много хубава хартия, изработена по традиционен начин, както и тушът", казва художникът. Към тях той привнася елементи от западната култура, станала негова същност още от юношеските години в Париж: "Намирам вдъхновение в съвременните артисти – абстракционистите, конструктивистите, експресионистите, и това е моят път".
А българската част? "Яко тече българска кръв в мен" – звучи лаконичната версия на отговора.
"Българската част – това е една драматургия, една дълбока балканска емоция – продължава той. – Израснал съм в България и съм тясно свързан с емоционалния подход към нещата. Не трябва да се забравя, че баща ми е българин и той ми предаде своя български мироглед, характеризиращ се с дълбочина, красота и, да, драматургия."
Историята на родителите му – майстора на текстила Марин Върбанов, поделил живота си между България, Китай и Франция, и китайската аристократка Сун Хуай Куей, успешен художник, модел и актриса, бележат и неговата съдба. Изоставяйки безгрижното си детство в софийски бохемски дом, едва четиринайсетгодишен заминава за Париж, където баща му е поканен от министъра на културата да създаде ателие за съвременни гоблени. Семейството успява да напусне оградената с телени огради комунистическа България след "много тичане и писане кофи с мастило", по думите на Марин Върбанов. Там синът научава френски и завършва Lycèe Pilote de Sèvres и Ecole Nationale Supèriore des Beaux-Arts. Ала преди да се случи всичко това започва приказката за едно българско момче от Оряхово, което грабва възможността да учи за художник в Пекин, и за китайската студентка по живопис – самата тя уханно цвете като името си.
"Винаги е имало голям интерес към тази фантастична любовна история – разказва Феникс Върбанов. – През 50-те години на миналия век баща ми е бил изпратен да учи изкуство и по-точно текстил в Пекин, където се запознава с майка ми. Когато решават да се оженят, е трябвало да пишат писма до министър-председателя Чжоу Енлай, тъй като бракът между китайка и чужденец е бил прецедент. Той обаче дава съгласие заради дружбата между комунистическите държави и двамата се женят в Пекин през 1954 г. После те се завръщат в България, където се раждам аз. Двамата стават артистична двойка и започват да творят в българското арт пространство. Баща ми отваря катедра и ателие в по текстил в Художествената академия, а майка ми работи в Центъра за нови стоки и мода и също така прави живопис и рисува портрети."
След преселването си в Париж, Марин Върбанов се запознава с Пиер Карден, който приветства революционното му виждане да превърне гоблена в модерна инсталация и купува негови творби за центъра си по изкуства на Пето авеню в Ню Йорк. Освен това дизайнерът остава очарован от Сун Хуай Куей – през 80-те години тя успява да организира първото му модно дефиле в азиатската страна, при това в Забранения град на Пекин. Междувременно Феникс Върбанов завършва образованието си във френската столица и специализира в Китайската академия по изкуства в Хан Джоу. През 1992 г. той прави първата си самостоятелна изложба в галерията на Пекинската художествена академия и впоследствие излага свои творби в редица градове – сред тях Париж, Ню Йорк, Люксембург. През 2016 г. пък открива "Следи по пътя", които го отвеждат в града на детството му.
В картините си Феникс Върбанов не предлага разпознаваеми от пръв поглед образи, а оставя на зрителя да вложи своята интерпретация. Какъв е резултатът от този прочит?
"Всеки, който изразява някакви чувства към моите творби, ми дава подкрепа, енергия да продължа по пътя – казва той. – В този диалог хората остават изненадани, защото това, което правя, е малко по-различно от създаваното в нормалния свят. Може би се намирам в едно мистично пространство – моята планета, където търся своите идеи. Не мисля обаче, че то е херметически затворено и в момента отварям вратите и прозорците към светлината."
В този процес Феникс Върбанов понякога използва и двете си ръце, за да си поиграе с материята в търсене на хармония, равновесие, баланс.
"Често лявата ръка е по-слаба и по-чувствителна, а дясната – по-сигурна – добавя артистът. – Те са като две сили, две енергии, като Ин и Ян, които или се сблъскват, или се смесват, или се прегръщат. Обичам да рисувам с двете си ръце и защото това дава симетрия на пространството, на линията, а освен това е провокация, създаваща друга вибрация."
С Феникс Върбанов водим този разговор в навечерието и на най-българския празник – 24 май. Спомените от България, до̀сега до нея чрез изкуството и прекрасния български език, на който се изразява – всичко това подсказва какво означава за него това духовно наследство:
"То е много богато – споделя творецът. – В България има много добри художници, писатели, музиканти, от които черпя енергия и сила, затова и се завръщам всяка година. Българската култура ми дава наистина много и аз се нуждая от това трогателно и заразяващо отношение към света. В България има вяра към нещо силно и духовно, което ме зарежда и винаги се връщам в ателието в Париж изпълнен с нови идеи, нови виждания и нов мироглед към света."
Подобно на митологичната птица, чието име носи, Феникс Върбанов често изпепелява себе си и възкръсва за ново начало.
"Бих казал, че всеки пет минути изгарям и се възраждам – споделя той. – Изкуството ми дава сила да превърна усещането за смъртта във възраждане. Иначе в реалния свят съм имал трудни моменти, които съм преодолявал, и често съм се борил със себе си, търсейки своето място в изкуството."
Художникът се надява това възраждане да се усеща в неговите творби. Някои от тях съвсем скоро ще бъдат изложени в столичната галерия "Аросита" (16 – 31 май), където ще открие поредната си изложба на родна земя.
Снимки: Диана Цанкова, БНР - Ани Перова, личен архив
Всяко дете мечтае да има цялото време на света, в което да играе и да се радва на купища от сладки изкушения. Едно от най-любимите, разбира се, е Негово величество Шоколадът. Първи сведения за появата му се откриват още 2000 години преди Новата ера,..
Елена Арнаудова пристига в Словакия през 2004 г., когато след конкурс е избрана да оглави Българския културен институт в Братислава . В продължение на девет години тя се грижи за това българската култура да бъде представена по възможно най-добрия..
Българите в Албания са признати като национално малцинство през 2017 година, но не разполагаме с официални данни за броя им, тъй като окончателни данни от преброяването на населението през миналата година все още не са публикувани. Немалко албанци с..