Преди малко повече от 80 години, през 1942 г., в София се ражда едно момче – плод на любовта между българка и французин. Родителите му се запознават във Франция, но през 1939 г. се връщат в България. Втората световна война ги заварва тук, а бащата създава школа "Слънчоглед", където деца на възраст от 4 до 14 години изучават френски език чрез игри. До закриването ѝ през 1948 г. през школата преминават около 700 деца.

"Предполагам, че именно на този мой произход дължа еднакво силната обич, течаща във вените ми към моите две родини. Въпреки това, изпитвам особена нежност към бедната и с дълбоко изстрадана история България" – пише в предисловието на своя автобиографичен роман "Направих каквото можах" нашият сънародник Алфред Фосколо.

Макар сюжетът на книгата да е достоен за екранизация, авторът признава, че появата ѝ е резултат от политическия път на България:

"Ако нещата се бяха развили, както се надявах – България да не се ръководи от същите политици от миналото, или от техните поколения, които правят възможното да отделят България от европейския ѝ път, аз може би нямаше да седна да пиша тези редове. Защото ние бяхме нормални момчета и момичета, които живеехме в ненормален свят, което ме провокира да помогна по някакъв начин, за да се променят нещата."

През 1966 г. Алфред Фосколо се обръща към комунистическата власт у нас с един позив. Написаното в него днес не би предизвикало особена реакция – нито от страна на управляващите, нито от гражданите, тъй като съдържа призив за основни човешки права, считани за даденост в наши дни.

"Позивът не ратуваше за бунт, а се отнасяше до властимащите, които трябваше да се осъзнаят и да поемат по демократичен път. Знам, че звучи наивно, но днес тези искания са налице – парламентарна република, свобода на движението, свобода на печата и изразяването. Всичко това го има тук в момента, но не е казано, че ще го има завинаги, ако не сме бдителни.”

От 1957 г. Алфред Фосколо живее между Франция и България – идва тук всяко лято. Контактите и разговорите които води през 60-те години на м.в., го провокират да не е безучастен, а да съдейства с каквото може на желанието за промяна, назряло сред младите българи тогава. Дейността му и най-вече предателството на един от неговите приятели, свързано с издаването на информация кой е напечатал позива, привличат вниманието на Държавна сигурност. Властите започват да го следят, а през 1968-а го задържат, след като го подмамват да се върне в България, за да изведе от страната бъдещата си съпруга Райна. Алфред е арестуван в последния ден на престоя си, обявен е за шпионин и е осъден на 15 години затвор. Освободен е след дипломатическа намеса на третата година от присъдата.

Алфред Фосколо коментира лаконично случващото се в момента по света, определяйки го като изключително тревожно. В подобни моменти появата на различни протестни движения не са изключени – посочи събеседникът ни и допълни, че помни протест с интензивността на започналите във Франция през 2018-а стачки на т.нар. "Жълти жилетки" и у нас, макар и преди 31 години:

"През 1994 година, когато улицата помете правителството на Жан Виденов, това се случи като резултат от активизирането на гражданското общество. Този успех обаче се "конфискува", защото политиците от това време оставиха онези, които предадоха политическата власт, да поемат икономическата, което им позволи по-късно да се присламчат отново към политическата. Преходът в България започна и остана като прехода в Русия, за разлика от този период в останалите бивши комунистически страни, където номенклатурата беше отстранена”– анализира пътя ни към демокрация Алфред Фосколо.

Снимки: личен архив на Алфред Фосколо, Френски институт в България