В първата седмица на юни, в Националната музикална академия "Панчо Владигеров" в София, пред пълна и ентусиазирана зала, на сцената излезе Давид Мартинес – майстор на испанската класическа китара. Концертът му пред публиката в столицата ни беше третият от цикъла "Духът на испанската и латиноамериканска музика – от Барока до Пако де Лусия", и ни изправи на крака с главозамайващ репертоар. Сонати, ноктюрни, валс… същинско пътуване през историята на този така взискателен и така завладяващ инструмент.

Часове преди самия концерт, се срещнахме с Давид, за да поговорим за удивителния свят на китарата и да научим от първа ръка какво представлява за него музиката, настрана от плодовитата му професионална кариера. Срещнахме човек, отдаден с истинска страст на работата си, и на живота. А освен това - и влюбен в България.

Настанихме се в една от залите на Институт "Сервантес", сред книги и обедното слънце, което огряваше през прозорците. Давид тъкмо беше пристигнал в България, затова разговорът ни започна с първото, което на един българин естествено му идва да попита човек, обиколил света с музиката си – За първи път ли идваш в България?

"Когато се свързаха с мен за този концерт, не бях идвал никога в България и не познавах София - казва ни музикантът. - Но сега има един човек, който ме свързва с вашата страна и по стечение на обстоятелствата, преди да наближи концерта, вече бях идвал два пъти - веднъж за Коледа, след това и на Великден. Но, когато започваше организацията около концерта, още не познавах България."

Разбираме, че не само музикалната съдба е довела Давид до България, но и споделеното сърце. Наскоро той се запознава с българката Божана Павлова – също признат китарист, която днес е негов другар по музика и по съдба. Всичко това прави още по-специално гостуването му в София.

Концертът в София се осъществи благодарение на Института"Сервантес", откъдето вече многократно са се свързвали с Давид за концерти в градове, като Чикаго, Букурещ или Кишинев. И този път му предложили да посети София, за да покаже многото цветове на испанската класическа китара и пред българската публика.

Тъй като в България вероятно много хора още не са чували името Давид Мартинес, питаме го за първите му стъпки – Как стигна до теб китарата? Как усети, че именно това е твоят инструмент?

"Не го усетих директно, но имаше семейна музикална връзка. Дядо ми беше оперен певец (пял е дори за един цар - за Алфонсо XIII ), а чичо ми, Кармело, беше професионален китарист, професор във Висшата музикална консерватория в Гранада, а също е бил и ученик на Рехино Саинс де ла Мас , който е ключова личност в историята на китарата. Въведоха ме в света на този инструмент майка ми и баща ми – удома имаше китара, откакто бях малък. Макар че тогава аз предпочитах цигулката или пианото. Би могло да се каже, че не толкова аз избрах китарата, колкото китарата избра мен. Аз обожавах музиката, но не чувствах някакво специално вдъхновение точно към този инсрумент. Научих се да го харесвам с годините – заобичах го малко по малко."

Китарата, на която днес свири Давид Мартинес е изработена от лютерите Мартинес –Лазаро, а също е свирил и с творения на световно известия лютиер Пако Сантиаго Марин. Давид ни разказва, че изработката на тези китари може да продължи от два до три месеца, затова никак не е учудващо, че връзката между китара и китарист е също толкова необикновена.

"Трябва да опознаеш всеки един нов инструмент", споделя Давид и обяснява, че само, когато се задълбочиш в изучаването на един инструмент, откриваш много от неговите "лични" особености.Също като между хората, връзката с китарите се изгражда постепенно, с търпение–  нужно е време за приспособяване, преди да станат ненужни думите или повторенията, а мислите и нотите да се вплетат с трептенето на хармоничните звуци.

Значи китарите имат също свой собствен характер, като нас?

David Martinez 03 el carácter de la guitarra

"Абсолютно. Някои китари са, например, по-студени, но пък може би имат повече сила. А други, може да нямат същата сила, но звученето им да е красиво и много по-нежно. Често се случва тази противоречивост."

А самата китара провокира ли те да опиташ нещо различно, да екпериментираш с други стилове например?

"В рамките на класическата китара често се свирят композиции за фламенко – това е може би най-автентичното в испанската музика. Затова и класическите китаристи понякога свирим композиции на великия Пако де Лусия. Но аз лично не съм навлизал никога в стилове като джаза или в рок музиката. В испанската и латиноамериканска фолклорна музика – да."

Едно от изпълненията, с които Давид очарова публиката си на концерта в София, бе именно една от най-красивите композиции на Пако де Лусия - "Fuenteycaudal" "Фуенте и каудал".

Освен концертната си дейност, Давид Мартинес от години е и преподавател във Висшата музикална консерватория в Малага (ConservatorioSuperiordeMúsicadeMálaga) – нещо, на което се отдава със същата страст, с която свири и пред публика. Следващият ни въпрос идва спонтанно: Какво ти носи общуването с учениците? Какво обичаш най-много от процеса на преподаване?

"Винаги казвам, че научавам по нещо от всеки ученик, независимо дали тъкмо започва и е още дете, или вече е завършващ студент, или учител. Защото фактът, че се опитваш да покажеш нещо на този ученик - само това, че се налага да анализираш собствената си техника, за да можеш да я предадеш по най-добрия начин, това само по себе си те научава на много неща. Особено ако действително имаш желание да предадеш знанията си. Защото според мен в преподаването най-важното е да имаш желание. Тъй като може да имаш големи познания, но нямаш ли желание да ги предадеш, ще ти е много трудно да го направиш. А ако наистина искаш ученикът да те разбере, ще търсиш всички възможни начини да го постигнеш. На мен преподаването ми доставя наистина голямо удоволствие. И научавам по нещо всеки ден."

Получи се ненадейна асоциация между музиката и други изкуства и се оказва, че и там процесът е много подобен - през погледа на другия, разбираме части от нас самите. Така е и при музикантите, и при актьорите, при танцьорите, при художниците… И тук Давид сподели – с онзи блясък в очите, характерен за всички, които носят изкуството в себе си – че всъщност е бил на път да стане художник, вместо музикант. "Когато бях на 17 години и тъкмо приключвах със зрелостните си изпити, бях се запътил да кандидатствам в Академията по изящни изкуства. Много обичах живописта. Но тъкмо тогава ми се обадиха, за да започна работа в една консерватория и вече ориентирах цялата си кариера към китарата", разказва китаристът.

А като стана дума за преподаване, за учене и за ученици, разговорът ни поведе към голямата тема: значимостта на музиката за всеки един от нас. И колко важно може да се окаже това от малки децата да се сближат с езика на музиката.

Мислиш ли, че изучаването на музикален инструмент трябва да е част от задължителното образование в училищата? Както се изучава английски, френски или който е друг език…

"Да, привърженик съм да е задължително. В Испания има такава практика, но на много повърхностно ниво. Смятам, че е е изключително полезно, защото музиката, също като математиката, развива една част от мозъка, която не се равива по същия начин с други предмети. Затова, във всички отношения, смятам че това би било нещо положително."

"А фактът, че става дума за едно обикновено парче дърво с шест струни, където само чрез движението на пръстите ми и комбинациите, които ми хрумват, създавам музика, изразявам нещо и общувам… Това е наистина фантастично" – допълва китаристът.

Китарата, освен съмишленик в живота, е и учител, в който се съдържа вековната мъдрост на онези, съумели да я разшифроват.В този смисъл, на какво те е научила китарата, извън музиката? Помогнала ли ти е в някои моменти от живота?

"Помогнала ми е китарата, помогнала ми е музиката… Научила ме е какво е саможертва, както и какво е страданието понякога; какво предизвикателство е да се качиш на сцена и да си способен да издържиш час и половина – това не е лесно. Изисква се предварителна подготовка. А цялата тази подготовка определено може да се използва и в много други аспекти на живота. Защото професионалните музиканти нямаме например психолози, както спортистите, но смятам, че често се доближаваме до същото, през което се минава в професионалния спорт. В продължение на 10 години аз участвах активно в международни конкурси и човек трябва да е много добре подготвен психически, за да може да се справи с такова напрежение."

Питаме се тогава, дали един музикант на такова ниво има нужда понякога да си почине от музиката, дали се уморява от свирене…

"Винаги! С китарата имаме връзка на обич-омраза – казва Давид през смях. – Това си е връзка! Тя ми е дала всичко, но и ме накарала да мина през най трудните моменти в живота ми. Тогава, какво? Да я оставя ли или да продължавам с нея? Да, някоя почивка от време на време идва добре. Аз лично редовно правя паузи. Като приключа с един концерт или някое лятно турне, след това мога спокойно да прекарам 3-4 месеца, без да свиря абсолютно нищо. В това време свиря само когато преподавам – като преподаваме е нужно да свирим. Но иначе в тези 4 месеца, не ми липсва."

Извод – почивките са здравословни, не само за тялото, но и за ума.Разделяме се с един последен въпрос, а отговорът му обобщава всичко, отвъд пределите на самата музика и в полето на мечтите и плановете за бъдещето:

"Да продължавам да се наслаждавам на музиката, на китарата…Да пътувам и да срещам нови хора… Но, насред всичко това, за мен най-важното си остава винаги личният живот. Не прехвърлям всичко от професионалната му страна. В живота има много други неща, освен китарата, музиката и пътуванията."

Ето че животът не е само талант, нито само постижения. Дори не е само музика. Давид Мартинес остави запечатани думите си в съзнанието ни, както китарата му остави нежните си звуци в душата на всички, които й се насладихме. Остава ни топлият спомен за мелодиите на Скарлати, Шопен, Барриос (Barrios) и Албенис (Albéniz) – и съвсем неслучайният край на софийския концерт: "Краткият живот" ("Lavidabreve") на Мануел де Файа ManueldeFalla, извирен в дует с Божана Павлова. Концертът на Давид Мартинес в София несъмнено ще бъде помнен, а срещата ни през онзи съботен ден ще тупти още дълго време с посланието си:

Обичай живота! Живей!

Снимки: Институт Сервантес София, Фейсбук/Давид Мартинес, Алена Маркова