Децата, които подават ръка на възрастните и срещат мъдростта

Осъзнали, че животът на възрастните хора, живеещи далеч от София, никак не е лесен, Сиана, Денис и техните съученици, решават да разнообразят ежедневието им. Не с грандиозни суми, скъпи подаръци или излишни вещи, а с малко внимание, добра дума и уважение. Избират 4 села, намиращи се близо до град Видин, чието общо население може би не надхвърля 40 души. 

Среща с мъдростта - така определят досега с бабите и дядовците от Видин единайсетокласниците от училище „Проф. Иван Апостолов“ в София. За тях познанството с възрастните хора е богатство, което не може да има материална стойност. 

Учениците помагат, защото мислят, че така е редно. Вярват, че ако помогнат сега, някой ден самите те ще живеят по-лесно. 

И така, когато младите хора на България бягат от нея, остават децата, които поемат грижата за бъдещето в свои ръце. Докато пораснат и избягат и те, за да търсят спасение от нищетата в чужбина. Събират багажа, целуват майка и татко и заминават, някъде…в друг град, друга държава… далеч, на десетки хиляди километри, защото там е по- хубаво, по-лесно и по-добре платено. Поне така са чували…., а родителите им остават тук, на село, сами. Забравени - от близки, от държава… от всички. Освен от децата, с които започнахме. Децата на София, които благодарение на интернет разбират, че тези възрастни хора съществуват в своята нищета и решават да им помогнат. Организират се в училище, правят план и го реализират. По техния си начин, според своите разбирания. С желание, воля и голям ентусиазъм. Сигурно така са възпитани - от своите баби и дядовци, които днес са горди с тяхното решение. 

Омръзнало им е само да говорим, че хората имат нужда от подкрепа и да не правим нищо за тях. Казваме, че има проблем и толкова, оставяме го да си съществува. Децата обаче са нетърпеливи, не се примиряват лесно. Предпочитат да действат. И не разбират онези, които отказват да мислят като тях.

Забравените хора на България са бездушна статистика, от която никой не се интересува. Те са в тежест - на децата си, на държавата, на себе си. А ако дойде ден, в който да не могат вече да се грижат сами за себе си, съдбата им от нерадостна става кошмарна. Това, че някой от време на време им помага, е и срамно и похвално. Срамно, защото е от време на време, а е похвално в случая на нашата история, защото помагат деца. 

Тяхната история, пълна с добрини, едва сега започва. Как са я реализирали и как очакват да продължи - чуйте в звуковия файл.