"Българинът по принцип се е превърнал в пандемия, за човечеството. Много нихилистично звучи, но за съжаление е така. Българинът никога не е бил отговорен, той няма тежест. Той гледа на света през амбразурата на своя фризер. Има ли нещо във фризера, значи е добре, няма ли нищо, всички са виновни, само не и той, че не е вкарал нищо, и няма пари, да си плати тока, за да поддържа достатъчно изстудена камерата. Ето, това са страшни неща! И това не е високопарен нихилизъм, и не опит да се правя на интересен. Страшното идва от това, че той няма модели за поведение, няма аристокрация, няма интелигенция, като хората. Кого да последва? Актьорите, които искат да играят, а през това време всички останали гилдии са стопирани. Галериите са затворени, книжарниците и библиотеките също, но актьорите биват противопоставяни на цялата останала интелектуална част. Ето, това е страшното. Липсват модели на поведение", категоричен е писателят. 

На въпроса: "Трябва ли медиите да се превръщат, всекидневно, в броячи на спасени и изгубени човешки животи, под маската на прозрачна информираност, защото, ако това е така, трябва да бъдем информирани, за пътнотранспортните злополуки, за останалите без работа, без дом, без препитание, за емигриралите ...Къде е границата на премерената и на манипулативната  информираност?" Стоянов отговори с думите: 

"Медиите ни губят времето с излишни приказки. Има един куп неща, които могат да се кажат. Тук става въпрос за една друга, медийна, пандемия! От една страна КОВИД-19, от друга, засилен страх през медиите, защото те действат като отразител, като лупа, която фокусира всички сили върху това. Ние не можем без медиите, живеем в такова общество, но която и медия да отвориш, първата й страница, независимо дали е онлайн, дали е на хартиен носител, дали е радио, или телевизия, винаги започва с това. Ето, ние в момента говорим за това, а има други неща, за тях може да се говори. Светът не е свършил. Целият свят свършва, когато някой затвори очи, а останалите...Какво става с останалите? Ние сме живи! Нека покажем, че сме живи, не е задължително да излезем навън, за да покажем, че сме живи, да си жив означава, да пазиш околните, да ги щадиш."

За Христо Стоянов мъжката дума има тежестта на закон. Като писател познава стойността на думите, а това допълнително обуславя законността на словата му. Признава, че има много спирки по пътя си, но най-важната от тях се е оказала смъртта на майка му. "Всъщност, ако ме гледа отнякъде, ще разбере как ме е възпитала, защото най-важното нещо в живота ми, не е моето раждане, а смъртта на тази, която ме е родила", болезнено казва писателят, за когото декември е плеада от лични празници, но "Може би, декември е бил най-хубав, когато, като дете, съм чакал подаръците, сега е тъжен месец", категорично заявява Стоянов. 

Цялото интервю с Христо Стоянов чуйте в прикачения звуков файл: