Тя се казва Зорница Иванова и е иконописец.  За първи път хваща молива когато е на шест години, като част от  старозагорската школа „Зографче“,  тогава ръководена от  Пеньо Радев.  Разказва, че по онова време изобщо не мислела, че ще се занимава с живопис.  

В 7 клас се записала в Художествената гимназия в Трявна. По нейно време там все още нямало паралелка за зографи.  Затова се включила  в допълнителна школа по иконопис, защото й било интересно. Техниката, технологията. А и както самата Зорница казва, имала  отношение към иконата.

Но тогава все още си мислела, че иска да стане скулптор.  Приели я да учи висше „иконопис“. И от този момент нататък разбрала, че в зографисването  намира себе си. Дотолкова, че днес не може да си представи живота си без тази работа.

За възрастта,  на която е, има зад гърба си и параклиси, и храмове,  които е рисувала.  Казва, че си е на мястото – от първия път, когато се качила на скелето  преди петнадесетина години -  на 6 метра височина над земята, до ден днешен.  Няма безпокойство или страх от високото, е, разбира се, трябва да се внимава.

„ Иконописта  не е за всеки – трябва да усещаш пространството, абе, трябва да ти „уйдисва“ тази работа“, казва Зорница Иванова. Не може да каже дали е благ човек – това е оценка на другите. За  нея не характерът  е определящ, за да може човек да си върши добре работата. И тя като всеки човек се случва да бъде гневна, но тогава не рисува – занимава се с техническа работа. Защото и тя е полезна, а пък е без нея не може да се случи и самото зографисване.

Започне ли да изписва ликовете на светците и зографиите по стените,  Зорница казва, че може да почувства  колко свободни са птиците.  

Определено  има късмет в живота – защото освен че работи на светли и чисти места, има шанса да работи и със светлината в хората. И най-вече – децата – тя ръководи Школата по иконопис към Неделното училище  в храма "Света Троица".  Над 20  са сега нейните ученици, а това, което е най-ценно за учителката им по иконопис е, че са се научили на търпение.

Признава, че много обича и заниманията с деца, и рисуването на икони и изписването на храмовете - те и дават смисъл и мисъл.   

Казва още и че Доброто е около нас, стига човек да има очи, за да го види. А за Великден си пожелава мир, търпение и Добро не само в по празниците, ами всеки ден,  не само за себе си, но и за целия свят.

Защото дали от времето или по друга причина, но й се струва, че тези ценности са поизбледнели и на изчезване. А всъщност, те са основата на Живота. На този, към който се стремим всички – с пълнота и в щастие….