Радиоколекция: Човекът – светец и грешник, но винаги съвършен (трета част)

Слушайте от 1 до 10 част на поредицата

Слушайте от 11 до 20 част на поредицата

Светът, приятелю Говинда, не е несъвършен, не се стреми и прекалено бавно към съвършенството: не, той е съвършен във всеки миг, самият грях носи със себе си и милостта, във всяко невръстно дете вече е стаен старецът, в кърмачетата е смълчана смъртта, а във всички смъртни – вечният живот. Никой не може да види докъде е стигнал другият по своя път, в разбойника и в зароиграча се намира Буда, а в брамина – разбойникът.
„Сидхарта”, Херман Хесе

„Сидхарта” е книга-медитация. Преобръщане на мирогледа. Сриване на старите идеи. Път към себепознанието и съвършенството. Една от най-значимите книги в световната литература. Разказ за кръговрата на този живот. И за кръговрата на всички предишни и следващи животи. За грешните ни пътища, които само изглеждат грешни, но винаги са правилни. Книга за пътуването ни навсякъде в търсене на покоя. За преминаването ни от образ в образ. За единството на потока от образи, от които сме съставени. А ние, както и целият свят, сме съвършени във всеки миг. Всичко е във всеки и всеки е във всичко. Трябва да преминем през всичко и да бъдем всеки. От убиеца до Буда.
„Сидхарта” е книга, за която трудно се говори и пише. Тя е Посвещение, което трябва да се прочете.

Херман Хесе (1877-1962) е сред най-значимите белетристи и есеисти в немската литература на XX век. Сам илюстрира произведенията си. Роден е в Калв, в дома на протестантски проповедник. Родителите му дълги години са живели и работили в Индия. Хесе учи в Евангелистката теологична семинария в Маулброн. На петнадесетгодишна възраст прави опит за самоубийство, преминава през няколко лечебни заведения и влиза в конфликт с родителите си. Прекъсва обучението си и работи като помощник в книжарница и като чирак в часовникарска работилница. Участва в Първата световна война, макар и не на фронта.
Когато в началото на трийсетте години нацизмът започва да набира сили, Херман Хесе публично се обявява в защита на известни евреи, преследвани от нацистите. На някои от тях помага да напуснат Германия. Въпреки това е обвиняван в подкрепа на фашисткия режим, тъй като не заявява ясна политическа позиция. В края на трийсетте години издаването на произведенията му в Германия е забранено. Хесе се изолира от политическите конфликти и по време на Втората световна война работи върху романа си „Игра на стъклени перли”, който е издаден през 1943 година в Швейцария.
През 1946 година Херман Хесе е удостоен с Нобелова награда за литература.

Чуй ме, скъпи, чуй ме добре. Грешникът – какъвто съм аз или ти – си остава грешник, но някога той отново ще стане Брахман, ще постигне нирвана, ще бъде Буда – но това „някога” е привидност, то е само притча! Грешникът не отива към превръщането си в Буда, той не търпи развитие, макар че нашата мисъл не може другояче да си представи тези неща. Не, в грешника, още сега, днес, съществува будният Буда, бъдещето му вече е тук, и в него, и себе си, във всеки. Ти трябва да почиташ бъдния, възможния, скрития Буда. Светът, приятелю Говинда, не е несъвършен и не върви съвсем бавно по пътя към съвършенството: не, той е съвършен във всеки миг. Всеки миг носи в себе си своето спасение, във всяко невръстно дете вече е стаен старецът, във всяко кърмаче – смъртта, а във всички смъртни – вечният живот. Нито един човек не може да разбере до къде е стигнал другият в пътя си: в разбойника и в играча на зарове се намира Буда, в брамина – разбойникът. Отдаден на съзерцание, човек може да преодолее времето, да види едновременно целия минал, настоящ и бъден живот, и тогава всичко е добро, всичко е съвършено, всичко е Брахман. Ето защо всичко, което съществува, за мен е добро; виждам смъртта като живот, грехът като святост, благоразумието като лудост. Всичко трябва да остане каквото е; всичко се нуждае единствено от моето съчувствие, от моята добронамереност, от любещото ми съпричастие. Така за мен всичко е добро, мога да се възползвам от всичко, без да си вредя. Изпитах с тялото и душата си, че грехът ми е бил нужен, нужно ми бе сладострастието, стремежът към богатства, суетата, позорното разочарование, за да се науча да се съпротивлявам, за да мога да обичам света, за да престана да го сравнявам с измисления от мен свят, с измисления от мен образ на съвършенството, а да го оставя такъв, какъвто е, да го обичам и да изпитвам радост, че му принадлежа. Това, о, Говинда са част от нещата, които ми дойдоха наум.