Лицата на нашите гласове: Росица Панайотова

Речено е, че хората са като думите: ако не са на мястото си в точното време, губят своя смисъл. 20 години в програма „Христо Ботев” на БНР непрекъснато се убеждавах в това. Неведнъж ми се налагаше да узнавам как едно съществително трябва да се превърне в глагол и защо се налага „да прежалиш” доста прилагателни, които излишно украсяват неща, събития и хора. Не беше лесно, но ми помогна и работата ми преди това – в Централното статистическо управление и в Института по техническа кибернетика и роботика при БАН, където разбрах цената... на цифрите.

Другото направи Радиото. Не само що се отнася до думите, но и до хората. Откакто съм тук, не спирам „да колекционирам” нови и нови интересни хора.

Иначе – обичам природата не само на думи: затова живея в борова гора извън София. И много други неща обичам: може би защото обичам да обичам повече, отколкото мразя да мразя – да танцувам, да рисувам, да пътешествам, да изненадвам...
Да пиша поезия, която за мен е като „второ дишане”. Затова се осмелих да споделя себе си и в няколко стихосбирки. В стихотворения като това например:

Избор

Не обичам нито женска флора,
нито мъжка фауна.
Предпочитам пробуждащи се деца.
Предпочитам пастели.
Предпочитам джаз.
Предпочитам Борхес.
Предпочитам да ходя боса.
Предпочитам почудата пред чудесата.
Предпочитам Земята да лудница, вместо казарма.
Предпочитам сълзите по никое време
пред локвите без дъжд.
Предпочитам лаещи, а не
скимтящи кучета.
Предпочитам все пак преградите –
вместо оградите.
Предпочитам капещи листа –
не сухи цветя.
Предпочитам хора с характер
пред такива, които правят характеристики.
Предпочитам да показвам езика си
само на докторите.
Предпочитам кръвта в жилите ми
да ферментира. Не да ръждясва.
Предпочитам предчувствията
вместо предразсъдъците.
Предпочитам даже разлюбващи се хора –
пред самовлюбен човек.
Предпочитам есента –
златна рибка, която изпълнява желания.
И затова пише стихове вместо мен.