Замърсяване с микропластмаса на Българското Черноморие

Замърсяването на Българското Черноморие с микропластмаса е сходно с това в Балтийско море и Северозападното Средиземноморие – едни от най-замърсените водни басейни в света. Това е един от изводите от първото по рода си изследване на водите на българското Черноморие, проведено като част от кампанията на „Грийнпийс-България“ за намаляване на пластмасовото замърсяване „Свободни от пластмаса“.

С помощта на ветрохода на Greenpeace „Rainbow Warrior III“ в района между Бургас и нос Калиакра се установи, че микропластмасовите елементи наброяват средно 429 000 частици на квадратен километър. Според събраните данни, най-голям дял от микропластмасите във водата са влакната – вероятно остатъци от въжета и мрежи. Замърсяването с микропластмаси е най-силно в района на нос Калиакра и при устието на река Камчия.

По отношение на замърсяването с плаващи морски отпадъци, резултатите показват, че то е съпоставимо с това в румънската акватория на Черно море или по тихоокеанските води пред бреговете на Чили. Количествата са най-големи в района на Варна и нос Емине.

Автори на изследването са двама биолози от отдел „Водни екосистеми“ на Института по биоразнообразие и екосистемни изследвания при БАН - д-р Стефания Клайн и д-р Димитър Беров. Теренното проучване е проведено през август 2017 г. съвместно с активисти и доброволци на „Грийнпийс“.

Участниците в проекта са събирали и категоризирали проби от водната повърхност, според насоките в Рамковата директива за морска стратегия на ЕС.

След анализи на събраните проби, крайните резултати са събрани в подробен доклад, публикуван през 2020 г. в научния журнал Science direct.

Общото морско замърсяване на Черно море е разделено на няколко категории: материали изкуствени полимери (пластмаси), гума, текстил, хартия или картон, обработено дърво и метал. Резултатите показват, че най-висок дял имат пластмасите (90 – 100%).

Сортирането на отделните проби е извършено по размери, тегло, тип на намерените предмети, изменения в цвета или формата (вследствие престоя им във водата).

Установено е, че пластмасата за еднократна употреба никога не изчезва напълно. Опаковки и чаши, които веднъж са попаднали в морската вода, остават в нея стотици години, дори и да се разпаднат на микропластмаса.

Карта на морското замърсяване в Европа можете да намерите на сайта на Европейската агенция за околната среда.

Гл. ас д-р Димитър Беров разказва подробностите за изследването:

„До този момент не беше правено такова проучване на българското крайбрежие.

Данните за замърсяване бяха очаквани и се виждаха с просто око - опаковки, боклуци от кораби, шишета, найлонови торбички.

Ние открихме количества между 60.3 и 93.8 броя плаващи отпадъци на квадратен километър водна площ.

Впоследствие сме правили подобни проучвания и резултатите са подобни и през 2018 г. и през 2019 г.

Резултатите бяха подобни на първите. По-големи концентрации на плаващи отпадъци намерихме в района на Варна и устието на река Камчия - това също беше очаквано защото това са райони със замърсяване – каквито са големите градове и реките, които събират води от големи площи.

По отношение на микропластмасовите замърсявания открихме количества от няколко хиляди парченца с големина под 5 мм  или няколко десетки грама на квадратен километър от морската повърхност.

Замърсяването с микропластмаса на Черно море е с нива подобни на тези в Балтийско и в Северно море.

Не сме влизали в открито море, в по дълбоки води.

Има много интересни процеси – количествата плаващи отпадъци зависят от морските течения, често по българското крайбрежие се откриват боклуци от Турция, Украйна и от Грузия.

Морските течения разнасят отпадъците - когато духат ветрове от запад боклуците отиват в открито море и обратното като задуха от морето те биват изкарвани на плажовете при бури – през зимата особено.

Черно море няма добър обмен на водите – единствената му връзка със световния океан е през Босфора. То е затворено море, но не е по-замърсено от други морета – в сравнение с други водни басейни в южна Азия и тихоокеанското крайбрежие, където населението е няколко милиарда души и боклукът , който се генерира от хората е в пъти повече.

Но фактът, че Черно море е затворено означава, че всяко замърсяване остава завинаги в него.

Пластмасите имат различна съдба.

90 процента от пластмасите, които попадат в морето, потъват на морското дъно и се натрупват там.

Ние виждаме замърсяванията предимно на брега или в близост до него.

Проблемът с микропластмасите не е добре проучен и когато се правят такива изследвания, те показват моментната картина.“

Д-р Беров разказва какви изследвания се правят в наши дни в Черно море:

„Правят се и други проучвания на Черно море, много данни вече има за замърсяванията по плажовете, има данни за замърсяване по морското дъно, в момента с колеги работим по проучване на микропластмасите в седиментите – това са пясъците и тините на морското дъно.

Тепърва ще се опитаме да разберем какви количества  пластмаса остават на морското дъно.

Основният проблем е, че морските обитатели са хранят с утаяващите се на дъното вещества и така микропластмасите навлизат се натрупват в морските организми.

Не знаем какви последствия може да има това за безгръбначните, за рибите, за бозайниците и птиците, които ги поглъщат, съответно и за хората, които консумират такава храна с тях.

Това е нещо ново, което сега се проучва – натрупването на пластмаси в морските организми.

Ние правим и много други проучвания – насочени към състоянието на крайбрежните екосистеми.

Правим и мониторинг на замърсяването с отпадни води и непречистени замърсители, които влияят на биоразнообразието и състоянието на екосистемите.“

Пандемията доказа недвусмислено важната ролята науката и учените, както и нуждата от средства за наука.

Д-р Беров разказва за финансирането на проектите на Института по биоразнообразие и екосистемни изследвания при БАН:

„Нашите изследвания изискват всеобхватни проучвания, това са скъпи начинания, които трябва да се финансират добре – трябват апаратури, кораби, обучени екипи, в това отношение сме доста назад от други европейски страни.

Изведнъж се оказа, че в България са нужни специалисти по вирусология, имунология, молекулярна биология, а пък доказани в тези области колеги отдавна работят в чужбина.

Държавата се сеща, че трябва да финансира дългосрочно изследвания за наука, когато е вече късно.

Например за Черно море институциите се сещат, когато има екологична криза или локално замърсяване.

Това не е устойчива политика за наука.“