Иън Свенониъс и алтернативите на на корпоративния рокендрол

По Коледа "Аларма Пънк Джаз" понякога си е истински Дядо Коледа за слушателите (или ако предпочитате – Мраз). И тази година ще осъществим дългогодишната мечта на огромен брой почитатели на "странната и прекрасна музика" от целия Балкански полуостров с един много специален концерт.

Иън Ф. Свенониъс, музикантът, писател-есеист, бунтар-антикапиталист, минимъл рок'н'рол пророк, госпъл-камикадзе, режисьор-авангардист, философ-визионер, журналист, ценител на истинските неща и глас на радикалния елит в ерата на електричеството, с чието име свързваме цяла една епоха не само в американската музика, но и в музиката въобще (The Make-Up, The Naion Of Ulysses, Chain and The Gang, XYZ, Weird War и, разбира се, Escape-Ism) ще изнесе концерт за първи път в София тази вечер.

Сам с електрическата си китара, историите си от тъмните времена, в които живем, и разбира се... с дръм машина. С музиката на Escape-Ism в солова адаптация – по собствените му думи Escape-Ism, както всяка група/дуо или каквото и да е друго сформирование от повече хора на сцената, вече е институция, соловият концерт е по-интимен контакт между артиста и публиката.

Иън, здравей, нека да започнем с особеното ти отношение към онази музика, която много хора наричат "инди, тоест "независима", но която всъщност е... зависима от толкова много неща – още отпреди създаването си дори. Едно кандидатстване за финансиране на албум вече те поставя във васална позиция (цитирам тукашната реалност)...

Да, така е и това е вярно особено сега, понеже хората свирят по тези корпоративни фестивали, ползват Спотифай и се хвалят с завъртанията си там, използват всички тези интернет медии, които също са корпорации. Няма нищо независимо в музиката им. Единствената им независимост е, че не са пряко финансирани с пари от корпорациите. Това е разликата между "инди"-то и пънка. Пънкът се опитва да създаде икономика извън корпоративния рок, а индито се е предало и е просто тъжна версия на същия този корпоративен рок. В голяма степен съм против инди рока, мисля че е наистина вреден. И терминът, и икономиката около него. Инди-рокът претендира че произлиза от пънка, но всъщност е неговото предателство. И нямам предвид пънка като стил, защото то е нещо скучно, а икономиката и философията на пънка.

Да, сигурно някой от автентичните пънкари от седемдесетте, някой от Англия от онова време, да речем, който е умрял в 1978 година, сега ако възкръсне и види някоя пънкарски изглеждаща Кей-поп банда вероятно ще си пререже вените при мисълта за цялата машина...

Да, но дори фестивалите са част от всичко това. И аз свиря по фестивали, всички искат да свирят по фестивали – и парите са добри, и тезимогат да са супер забавни, но са адски комерсиални. Като радиостанции за хитове са – трябва да имаш агент и мениджър, които да те вкарат. Диаметрално противоположно е на представата за пънка като музика, която всеки има властта сам да прави.

Един мой приятел музикант ми каза веднъж, че за да има независима музика първо трябва да има независими хора, което вече май-май не е много възможно.

Да. Можеш да го усетиш в съдържанието на музиката, понеже вече никой нищо не казва. Няма съдържание. Няма вече нищо провокативно. Никой нищо провокативно не може да каже. И защо? Защото се страхуват от пропуснати ползи. Условието в пънка (то това е и условието в изкуството въобще) е, че това трябва да е начин за нас да изразим нещата, които не можем да изразим във всекидневието си. Че през него можем да кажем нещо морално двусмислено, или нещо двусмислено изобщо, или нещо неизречимо. И че музиката и изкуството съществуват заради това. Но живеем в толкова комерсиален свят, че хората се самоцензурират и няма вече никакво съдържание. Не помня вече коя беше последната група, която имаше някаква идея. Вече няма идеи. Ти какво мислиш за това?

Къде е тогава изходът – в импулса за създаване на музика, идващ от други изкуства и реалности, а не директно от музиката, която слушаме?

Ами, аз всъщност много съм повлиян от музиката. Влияние номер едно е. Обичам музиката и също съм и диджей. Обичам фолк музиката, блуса, соула, ранния рокенрол. Харесвам простотата, емоциите и уязвимостта на тази музика, защото това е нещо, което липсва в съвреманната музика. Любовта, уязвимостта. Обичам това –  тази емоция, енергията, истерията и хумора. Защото старата музика е много смешна. Вече не ни е разрешено да правим смешна музика, защото хората го възприемат като... не знам... ама ако слушаш стар рокендрол, той винаги е смешен. Примерно Боб Дилън е смешен, Бийтълс са смешни. И всичко преди тях... Иначе, извън музиката много ме вълнуват движенията в изкуството и в поезията. Сюрреалистите и всички други групи, които са предлагали различни начини на живот и интересни революционни политики, естествено. Интересува ме стилът и се опитвам да вкарам в него всичко. Киното. Обичам киното. Да си в група е интересно, точно защото можеш да внесеш всичко в стила ѝ. Можеш да правиш видеа и филми. Музикалният ми проект Escape-Ism, който представям и в София, си има филм. Казва се "Изгубената плоча". Може би някой ден можем да го покажем в България... – 16-милиметров, пълнометражен, казва се "Изгубената плоча" като едноименния албум. И разказва за момиче, което си намира една плоча – "Изгубената плоча". И започва връзка с нея...

Нали това е филмът ти, който самият Джим Джармуш представи пред публика?

Да. Той ни интервюира и беше доста яко. С група е яко, защото имаш албуми с обложки, на които можеш да покажеш други видове искуство, вътре имаш диплянка с текстовете, има поезия, има театър. Рокендрол групата е върховната форма на изкуство – като операта. Но за разлика от операта е достатъчно евтина, за да може всеки да се включи. И затова си мисля, че за мен влиянията идват просто от това, че съм израснал с пънка и с пънкарската идея, че можем да правим всичко и сами и един за друг – и да не сме част от мейнстрийм обществото. И точно заради това инди-рокът е малко разочароващ за мен, защото хората просто се мъчат да се принизят до вкусовете на някаква абстрактна комерсиална публика. А не мисля, че така можеш да направиш нещо добро дори за абстрактната си комерсиална публика. Ако се замислиш за всичките артистични движения, те са творили изкуството си за много тясна публика, все хора, с които са общували. Когато свиря музиката на Escape-Ism, се старая да общувам с публиката, а тя е малобройна публика... Но рокендролът е точно това, би трябвало да създава общност.

Да... общуването на лично ниво. Тези хора в публиката са истински хора, те са на половин метър от теб, почти са на сцената. Това е нещо много специфично. Противовес на мрачните времена, в които живеем днес... Например, ето, има война близо до България, през морето само, или пък тази пандемия, която ни споходи. И всичко друго тези дни – цялостното чувството, че сме в извънредно положение. Това го има в пеенето ти, дори през 90-те, в първите ти групи, но и днес, имаш много широк диапазон на експресия. Можеш да си много спокоен, или пък да си проводник на силно напрежение.

Ами, живеем в епоха на тотално разместване и мисля, че това е влиянието на империализма, на парите и петрола. Тази война просто трябва да свърши а всички я искат, поддържат я, искат да продължи. Но трябва да има и антивоенни гласове. Войната не е добра за никого. В Америка имаме огромен апетит за тази война, на хората им харесва идеята, че избиват руснаци, а това е наистина ужасно. За всички. Трябва да искаме края на войната. Не може да се борим някой да победи. Разбирате ли ме? Това е моята философия. Мисля, че планът е тази война да продължи до безкрай като в Афганистан и мисля, че това е отрицателна стратегия. И тази идея за доброто и злото... – трябва да проумеем, че това е просто една трагедия, която трябва да спре. Знам, че звучи твърде опростено, но това е единственото нормално решение. Но вместо това ние наливаме пари във въоръжение и изобщо във войната. А трябва да има някакво решение. Някакво решение, което да не включва масови убийства. Медиите също са абсолютно корумпирани. Те просто работят за олигарсите. В САЩ медиите са собственост на Джеф Безос и подобните му. И Фейсбук също е медия. Говорим за милиардери с много ясни планове за света, които контролират всичко, което хората чуват и виждат. А ние още живеем с идеята, че журналистът е някакъв благороден рицар. Докато те всъщност са служители на едни милиардери, които примерно продават оръжие или правят пари от нефтопроводи. Всичко, което научавате от медиите е под въпрос, няма на какво да се доверим... Извинявай, не исках да звуча толкова негативно. Много се радвам, че ще свиря тук и ще си прекараме страхотно. Нека това да е посланието.

Концертът е тази вечер в "Сингълс" (НДК, вход А4) след 20.30часа. Не пропускайте.

Снимка: Ани Петрова