Епохата Константин Илиев

Той е творец, чието присъствие на музикалния ни небосклон през втората половина на XX век е определяно като поява на метеор, като изключително явление, като епоха. И това признание идва не само от почитателите, приятелите и съмишлениците, но и от онези, които влизат в открита колизия с него, независимо дали тя е на естетическа или идейно-художествена основа. Защото всяка негова позиция е ясно и точно аргументирана, независимо дали ще бъде защитавана в полето на словото или със средствата на музиката: сътворена от самия него или интерпретирана с ювелирна прецизност и с идеята българския слушател, а и българския музикант да бъде запознат с най-новото и съзидателното, което ражда настоящото време. Затова за многобройните му възпитаници по композиция и дирижиране неговото име може да има само едно определение и то е – харизма!

Всичко това е част от образа на просветителя диригент, композитор, ерудит, естет, теоретик, музикален писател и общественик Константин Илиев, чиято стогодишнина от рождението българската музикална общественост отбелязва с различни събития през 2024 г.

Роден на 9 март преди 100 години в София, Константин Илиев започва да се занимава с музика на 11-годишна възраст с цигулка при Иван Пеев и Камен Попдимитров, взима уроци по хармония и композиция при Парашкев Хаджиев, за да завърши през 1946 г. Музикалната академия с цели три специалности: композиция при Панчо Владигеров, дирижиране при Марин Големинов и цигулка при Владимир Аврамов. Вдъхновен от новите хоризонти, които разкриват композиционните техники на времето, младият творец често дебатира открито със своите учители по тези въпроси и това негово дръзновение в сложната конюнктура на епохата, не само в България, но и в Европа след Втората световна война го утвърждава като една от най-противоречивите фигури в съвремието ни наред с такива имена от тази генерация като Лазар Николов и Георги Тутев. Едновременно отричан и критикуван дори от учителите си заради естетическите и идейно-художествените си позиции като композитор, но паралелно с това и приносите му в това поприще, както и в диригентското изкуство му донасят две Димитровски награди и званието "Заслужил артист" – едни от най-високите отличия за онова време. Той оставя името си като учредител на Русенската държавна опера и симфоничен оркестър, неколкократните му пребивавания в Софийската филхармония са увенчани с двата големи гастрола на състава в САЩ през 1978 и 1982 г. с изнесени общо 84 концерта, основава и Фестивала за камерна музика в Добрич, в който поле за изява получават най-големите български изпълнители, и който днес носи неговото име. Сред многобройните му записи с различни оркестри блестят и тези с оркестъра на Музикалната академия (тогава Българска държавна консерватория), с който реализира интегралното изпълнение на цигулковите концерти на Моцарт със солист Георги Бадев. Необходимостта да защити своите тези за новата музика и нейното утвърждаване отвежда Константин Илиев и в полето на музикалната теория и публицистика, където оставя значим брой съчинения, в това число и монография за Любомир Пипков.

Константин Илиев ни напусна в разцвета на творческите си сили на 6 март 1988 г., само три дни преди да навърши 64 години, оставяйки музикални творби в музикално-сценичния и кантатно-ораториалния жанр, солова, вокална и камерна музика, както и музиката към някои от най-известните български филми като "Наша земя", "Сиромашка радост", "Гераците", "Ребро Адавово", "Другото щастие", "Отвъд хоризонта" и "Златният зъб".

В няколко поредни издания (във вторник от 19.30 часа) предаването "Студио музика" отдава заслужена почит към личността и делото на Константин Илиев със спомените на някои от неговите възпитаници, близки и съмишленици, както и с много музика, сътворена от Константин Илиев или от други автори, прозвучала под негово диригентство. Разбира се, няма да отминем и записите на неговия глас, съхранени в Златния ни радиофонд.