"Реката тук в едно събира Родина, дълг, вина и болка..."

Навършиха се 32 години от трагедията в река Върбица, когато придошлите води отнеха 10 млади живота на военнослужещи от поделението в Момчилград. 

По традиция общината в Момчилград организира всяка година на 12 декември възпоменателна церемония на паметника, който е изграден на брега на реката и бележи мястото на тежката катастрофа. 

В понеделник сутринта венци и цветя напаметника поднесоха кметът на община Момчилград Илкнур Кязим и председателя на Общинския съвет Ерсин Юмер, представители на Съюза на офицерите и сержантите от запаса и резерва, общински служители, момчилградчани. Присъстващите на церемонията почетоха с едноминутно мълчание паметта на лейтенантите Илиян Попски и Русин Самуилов, сержант Ангел Илков, ефрейторите Велин Хаджиев, Желязко Христов и Иван Янков, редниците Красимир Канев, Николай Сандев, Петко Петков, Стефан Стефанов. 10-мата загиват на 12 декември 1990 година след като при форсиране с военни машини на Върбица са отнесени от приливна вълна, образувала се в резултат от няколко дневните валежи от дъжд.

Трагичен инцидент, който остави отпечатък върху живота на всички ни. Така определи случилото се през 1990-та Пламен Петков, който тогава, преди 32 години, е бил началник служба "Възпитателна работа , информация и връзки с обществеността" във военното поделение в Момчилград.

"Както пише в поделението - болка, тревога и вина, всичко е слято в едно. Има и виновни, има и болка", казва Пламен Петков. Той си спомня, че в началото водата е била малко, после е започнала да се покачва и започва да влачи камъни и дървета, което прави спасяването почти невъзможно. Въпреки това половината от заседналите в реката са спасени. За десетимата загинали спасението не идва. "Дойде вертолет, но той закъсня. Последният войник към 12 и нещо се удави, а вертолетът дойде десет минути след това", разказа още Пламен Петков. 

Грешката я знаят всички, които са запознати с военните дела. В реката са влезли едновременно и с голяма скорост всички тежки машини, а по правилата първо минава едната, след като излезе на другия бряг влиза втората и така, докато премине цялата колона. В добавка е неопитността и решението на командването да се чака вертолет.

"Шофьор съм на линейка. Три-четири пъти идвах. Войниците викаха за помощ... Тук местните викаха, дайте да вземем въжета, да вържем гуми и да ги пускаме, все ще се спаси някой", спомня си и Панайот Стамов и допълва, че военните са били против и са настоявали да се чака вертолета. 

Синът на Величка Митева е служил в поделението  през 1990 година. Тя е на възпоминателната церемония от негово име и разказва: "По някаква случайност не беше на машините. С автобус е отишъл на стрелбището. Аз бях тук. Дойдохме с още две жени. Беше ужас. Този мост беше въжен, който се люлееше отвсякъде. Когато дойдохме, имаше машини, които още се виждаха до половината. Водата продължаваше да приижда със страшна сила. Голяма трагедия беше... Моят син ми се обади сега. Той е в Копенхаген. Майко, да не забравиш, че днес е 12 декември, каза ми. Всяка година на 12 декември идвам. Защото съм благодарна, че моят син остана и много тъгувам за тези деца."