Поезията на професор Цочо Бояджиев в Артефир с фрагменти от документален запис на Ивайла Александрова от премиерата на книгата „Обратното на слънчогледа“ в Литературен клуб „Перото“
Update Required
To play the media you will need to either update your browser to a recent version or update your Flash plugin.
Книгата с избрана поезия на Цочо Бояджиев „Обратното на слънчогледа“ беше представена тази седмица в Литературен клуб „Перото“ с участието на поетите Ани Илков, Кристин Димитрова и Илко Димитров. За студентите Цочо Бояджиев е професорът по история на философията, който чете лекционни курсове по обща история на философията, философия на Средновековието и Ренесанса, антична философия, културна антропология на Европейското средновековие, философия на фотографията. За колегите си от европейските академични среди професор Цочо Бояджиев е член на няколко европейски академични институции: Международното Платоново общество, Обществото за изследване на средновековната философия (Лувен), Европейската академия на науките и изкуствата (Виена), Ерфуртската академия на науките, Берлинското научно общество, Приятелския кръг на Томас Институт, Кьолн. Съосновател е на Европейския висш колеж за антична и средновековна философия (EGSAMP ). За хората, които се респектират от награди и звания професор Цочо Бояджиев е носител на: Националната награда за хуманитаристика „Хр. Г. Данов”, 2004, на наградата „Златната метафора”, 2005, на Наградата на портал „Култура” за цялостно творчество – 2015 и Кавалер на „Големия кръст” на Суверенния Малтийски орден. Професор Цочо Бояджиев е и преводач от латински, старогръцки и немски на Платон, Плотин, Тома от Аквино, Бонавентура, Майстер Екхарт и други Но за познавачите и ценителите на поезия той е авторът на сборниците със стихове „Пясъчен хълм“, „Пастир на думи“, „Прозорец на север“, „Сбогуване с предмети и други живи същества“, „Книга на ирониите и опрощенията“.
Ето какво сподели поетесата Силвия Чолева – издател на книгата с избрана поезия от Цочо Бояджиев „Обратното на слънчогледа“, пред публиката на премиерата в клуб „Перото“ на НДК: През годините научната работа и преводите на Цочо Бояджиев са били във фокуса на обществения интерес повече, отколкото поезията, която пише и причината за това несъмнено е отношението изобщо към поезията в съвременния свят. Повечето издатели я считат за непечеливш жанр, а преводачите – за непреводима и така този жанр е подложен на почти пълното маргинализиране, трудно разпространение, остава затворен в тесния кръг на пишещите... Цочо Бояджиев в последната си „Книга на ирониите и опрощенията“ я нарича „убежище за нашите меланхолии“. Независимо от това, жанрът се оказва жилав, а поети като Бояджиев потвърждават това: „Книга на ирониите и опрощенията“ месеци наред беше на челно място в класацията на най-авторитетната книжарница „Български книжици“, която продава преимуществено български автори и качествена преводна литература. Не се случва често стихосбирка да бъде на първите места в класациите. И това става не защото медиите много са рекламирали книгата, а защото читателите оцениха по достойнство поезията на Цочо Бояджиев. Защото той е един от най-добрите български поети. Поет, който се родее с европейските си събратя и като теми, и като изразни средства, и като език.
Интересното е, че макар да е философ, той не натоварва стихотворенията си със сложни мисловни ребуси, не изтъква познанията си, не насилва езика с термини, имена, реалии, въобще с вселената от познание, която е в главата му, не се опиянява от метафорите. Напротив. Той пише разбираемо, събрано, кратко. Премисля всяка дума и тя стои на мястото си. За стихосбирката му „Книга на ирониите и опрощенията“ литературният критик проф. Божидар Кунчев отбелязва: „Стиховете му са родени от доверието в изпитаната болка (Nowhereland) по изминатия път. Но както поетът го споделя в предишна творба („Апотеоз на меланхолията“), „даже адът да гори със тъмните си пламъци // словата трябва да останат тихи“. С тази тишина на изказа, в който думите са подбрани с отговорност и прецизност, поетът размотава „бавно кълбото на думите“. За да каже истината, за да отиде там, където не са възможни заблудите. Той се връща назад във времето, намерил пътя „по трохите надежда“, и тогава „предвидливо отронвани“. И това завръщане „към страната в която не знаеш защо се завръщаш“ сътворява пространствата на поезията му. Резултатът е това единство на някогашно и сегашно, на многозначното със своите внушения „тук и сега“. Споменът, носталгията, тъгата и светлите озарения, всичко, което е било и продължава да бъде, макар и променено, изгражда духовното цяло на книгата.“
Цочо Бояджиев наистина успява да скъси дистанцията с читателя, внушава без да подлъгва с красиви думи, които бързо губят смисъл и го издига на висотата на своя талант, говорейки му за истински значимото. Той изследва духовната георгафия на човека. Пише за терзанията на духа и за желанията на тялото, за несбъднатостите, за мимолетността на мига, но и на живота: „твое ли е това творение// Господи// ти ли сътвори този свят// в който всичко може да бъде и друго// но тогава ние как да останем себе си// Ние/ как// да останем“ („Птици“). Неговите философски прозрения и светла меланхолия са заявени с лека усмивка, с разбиране към човешкия жребий:
дяволите танцуват на върха на иглата но това е възможно само защото нямат твоето тяло с възвишенията му с тайнствените му долини с чувствените потоци с екота на пропастта между стръмнините му твоето тяло прекалено прекрасно за да ми хрумне да спазвам заповедта „не пожелавай” („Средновековие“)
Дали си спомня за някой град, в който е бил, за самотната си стая, за „хадеса“ на паметта, за страстите човешки, за любовта, за Преображението, когато „дните стават по-кратки усърден редактор// задрасква ненужните епитети и описания“, за „гумата на времето“, която „изтрива// най-смислените изречения и ни оставя// единствено отделни думи със които// едва-едва да скърпваме живота си“ („Откъс“), Бояджиев има таланта да го каже просто, естествено и в същото време да разшири света около нас, да прави пробиви в мисленето и въображението ни, да ни насочва към нови пространства на духа. Той сякаш е попаднал тук от друго време, както в стихотворението си „Готически романс“:
Elle faisait songer aux très vieilles forêts. (Maurice Rollinat, La bibliothèque) Присъни ми се като древен лес. (Морис Ролина, Библиотеката ) не грешиш аз съм този блед ездач в нощната кавалкада озарена от мъртвешката светлина на луната аз съм стих от поема на Морис Ролина призрак сред прашните книжни рафтове мои са глухите прорицания за неща които всъщност не би могло да се случат мой е споменът за несбъднатото всичко което е друго е мое
не грешиш аз съм този който язди прекрачил коня обратно
Има в поезията на Цочо Бояджиев нещо от мъдростта на древните и от техния подход към живота и към словото. Някаква присъща нему бистрота и естественост, простота на изказа, единение със света. В един разговор във в. „Култура“ проф. Бояджиев казва за фотографията – неговата предпоследна страст (последната е преводите на поезия от португалски): „Фотографията ни помага да осъзнаем, че значимото изкуство не е излагане на показ на вътрешните неразположения на автора, както сполучливо се изразява Едуард Уестън, а въвлеченост в един могъщ диалог на човека със света, в който диалог двамата събеседници са напълно равноправни“.
