3
За войната между Израел и Хамас, започнала в приграничните кибуци на еврейската държава и продължаваща и до днес е писало много и от различни гледни точки.
Днес разказваме обаче за приключенията на на две кученца по време на война и щастливата развръзка.
Мийя Лимберг, ученичка в музикалното училище, нейното кученце Белла порода ши-тцу и майка й Габриела живеят в Йерусалим, но на празника Сукот – 7 октомври 2023 г, са били на гости при нейната роднина в кибуца Нир Ицхак:
"Когато се появиха въоръжените хора до входната врата на леля ми в кибуца имах не повече от секунда и половина да реша дали да остава кученцето си Белла и да вляза сама в скривалището. Решението ми бе да го взема в ръце, за да не пострада от стрелбата на терористите.
След това ни плениха. Под нощницата си бях скрила Бела. Страхувах се терористите да на я открият. Тя също се беше вкопчила в мен. Дори не си спомнях как са ни возили по улиците на Газа и как ни натъпкаха в тунелите. Сега гледам клиповете, които похитилите ни са публикували в социалната мрежа. В края на видеото терористите се прегръщат и целуват, че са ни отвлекли.
След това 52 дни изкарахме под земята За Белла това беше не по-малък шок отколкото за нас. Тя трепеше в ръцете ми...Дори в началото не искаше да отиде до тоалетната. Не мислех, че едно малко куче може да стиска толкова часове. Едва късно през нощта, успях да я взема със себе си до тоалетната и там тя се изпишка на пода. Продължих да правя същото: носех я със себе си до тоалетната и чистих след нея. Постоянните пазачи свикнаха, че в тунелите има кученце и познаваха Белла, не че са я харесваха или нещо подобно, просто свикнаха с присъствието ѝ. Но един от новите пазачи направо бе смаян, не разбирайки откъде са се взели кучетата на такава дълбочина.
Бяхме предупредени, че за Белла не са полагат храна и вода, които и без това бяха оскъдни. Споделяхме храната си с нея. Белла е малко куче, тежи само 4,5 килограма и яде много малко. В началото за закуска имахме по едно яйце. Давах ѝ половината. На обяд -около 150 грама макарони или ориз. Отделяхме й за нея. Макар и рядко получавахме част от израелски войнишки консерви (например половинка кутийка) с месо, както и сухи дажби от Египет, които Белла харесваше. Запазих кутийките и направих от тях купички: за храна и за вода. Тя свикна с тях.
На няколко пъти искаше да избяга от помещението, в което не държаха. Искаше да изследва всичко, да се скрие зад леглото, на което спяхме подред. Те е доста упорита, но това не е нищо ново. Белла разбираше, че аз съм я спасила, че се грижим за нея дори в такива условия и изразяваше чувствата си с характерната си упоритост, която понякога беше дразнеше.
Схвана, че не трябва да лае. Дори ние разговаряхме рядко и само шепнешком. Тя разбираше и кой от нашата група отвлечени изпада в униние, и отиваше при него и правеше всичко за да го разсее от тежките мисли. Когато отвън се чу грохотът от експлозии, беше много уплашена и беше изключително трудно да я сдържи. Но тя е умна и разбираше, когато трябваше да седи тихо и изобщо да не потрепва.
Може би най-драматично беше освобождаването ни след 52 дни под земята. Служителка от Червения кръст искаше да поеме Белла, но нито тя, нито аз разрешихме. Направо крещях на английски "тя е моето куче", разказва Мийя Лимберг.
По време на операцията в Газа, двама запасняци са си говорили на иврит, когато при тях се измъкнало от руините и дошло кученце. Доста свойски, то скочило в ръцете на единия, който също си имал домашен любимец вкъщи.
Четири дни го хранили. Но били много кльощаво и козинката му била спластена. Имало паразити. На единият от намерилите го, дали отпуск за празниците. Много усилия му коствало, но успял да изведе и Били от анклава. Показал го на ветеринар. Тогава разчели чипа.
Оказало се, че е отвлечено или е тръгнало след двама от стопаните си, които са сред похитените и след това убити, заложници от сем. Данциг от кибуц Нир Оз.
Ето как се случи изчезването му: Беше рано сутринта на на 7 октомври 2023 г. варях кафе, когато чух изстрели. Мъжът ми - известният историк Алекс Данцинг и брат му отидоха да погледнат какво става и повече не ги видях. Били не искаше да помръдне от под стола. Аз се скрих в скривалището, което беше зад шкаф в склада ни. И така оцелях.
Когато излязох, след 27 часа, Били го нямаше. До вчера. Сега кученцето ми не иска ни за миг да се раздели с мен. Сякаш харесва да му говоря на иврит! В клиниката са го обезпаразитили. Дадоха ми точни инструкции кака да го захраня. А ако то можеше да говори какво ли би разказало за това, на което е станало свидетел, за смъртта на стопаните си и за това как е оцеляло в Газа за година и повече от половина...
Неговият спасител винаги може да идва в дома ми и да си общува с Били."
Още по темата в репортажа на Феня и Искра Декало за "По първи петли".
