На 9 май отбелязахме Деня на Европа. От 18 години България е част от ЕС. Това ни кара да се замислим - как се промени страната ни, след като избрахме демократичния път на развитие. Насочваме поглед към начина, по който функционираха медиите преди и как те се промениха.
В ефира през годините на развития социализъм от едната страна беше голямата правда – общото благо, за което всички трябваше да се трудят неуморно и което не можеше да бъде критикувано. Малката правда бяха личните ограничения – липсата на банани и производствените неразбории например. Там отделни "другари" можеха да бъдат критикувани:
"За първите десет дни са произведени 1196 домашни хладилници ЕН120. При план 1380 бройки. Налице е изоставене със 184 бройки".
Но не всеки можеше да бъде критикуван.
"Ти ми изяде хляба на мене. Трябваше да излезеш и да направиш един отчет, както се полага на конгрес – да има и малко самокритика, и какво трябва да решите, а ти взе всички проблеми и за мен не остана нищо. Трябваше да ми оставиш нещо. Аз съм генерален секретар! Разбирам ги тия въпроси!", нагледно обяснява "първият държавен и правителствен ръководител др. Тодор Живков" на тогавашния председател на профсъюзите Петър Дюлгеров.
В средата на 80-те години от Съветския съюз повя перестроечен вятър. Две три-години повеите бяха колебливи, а решението просто:
"Другари, ние решихме да изчакаме да видим и най-накрая, ако трябва, ще се преустройваме. Така ще се поснишиме, да мине тая буря".
Снишаването не помогна и на 10 ноември нещо се случи. Съобщи го първо Величко Конакчиев по Националното радио:
"Днес се състоя Пленум на ЦК на БКП, който удовлетвори молбата на другаря Тодор Живков да бъде освободен като генерален секретар и член на Политбюро на ЦК на БКП".
25 години по-късно Величко Конакчиев си спомня пред БНТ:
"В 18 часа на 10 ноември упълномощените хора подписаха новината и ми разрешиха да я прочета. Загрижени хора! Разбрахме, че нещо коренно се променя".
Тази дата слага началото на промяната. Не толкова внезапно, но неотклонно. Само 6 години по-късно – през 1995 г., България подава заявка за членство в ЕС. На 25 април 2005 г. в Люксембург е подписан Договор за присъединяване на България, считано от 1 януари 2007 г. Две правителства имат решаваща заслуга за този исторически пробив – това на ОДС, начело с Иван Костов, което положи началото на преговорния процес, и това на Симеон Сакскобургготски, комуто са падна исторически шанс да подпише договора за присъединяване към европейското семейство:
"С хилядолетната си история, уникална култура и дълбоки европейски ценности моята страна ще допринесе за общото благо, културно разнообразие и развитие на ЕС".
Бурно се променят и медиите. Свободата на словото ни се услажда. Първият неофициален вестник - "Независимост", е създаден още през ноември 89-та. През 90-те години са регистрирани над 600 нови заглавия. На 24 март 1992 г. Българското радио е преобразувано в обществена институция "Българско национално радио". През 1993 г. се появява първата частна телевизионна станция – "Родопи" в град Кърджали.
Двама утвърдени журналисти, работили и преди промените, и след еврочленството ни говарят за медиите и границите на свободата. Какво беше преди? Едно радио, една телевизия и много вестници и списания.
"Имаше белег на времето и на идеологията на държавата", разказва Иван Бакалов, който днес има собствен интернет сайт е-vestnik, но предидесетоноемврийската му биография е свързана с печатни издания.
Най-скучен от всички е бил органът на ЦК на БКП – флагманът "Работническо дело":
"Строго партийна линия. Всички дела и документи на партията се публикуват. Скука и досада! Хората го използваха за амбалаж и се подиграваха".
И едно изключение – вестник "Стършел":
"Стършел" беше нещо особено в онова време. Гледаха на него като на опозиционен вестник. Карикатурата и фейлетонът винаги подиграват някакви недъзи на обществото. По този начин изглежда критичен към властта и неудобен. Хората го търсеха. Не можеха да се абонират. Нямало квоти. По бутките го криеха, отдолу го запазваха за разни хора".
Нуждата да кажеш нещо истинско ражда т.нар. "Езопов език", разказва Иво Инджев – работил преди промените в БТА, а след тях е неин директор, телевизионен водещ и автор в собствен коментарен блог:
"Езоповият език е характерен за малко по-презрелия, да не кажа по- години на Съветската окупация и нейното продължение под формата на тоталитарен български режим".
Време, в което клишетата са изпразнени от съдържание и надхитрянето на цензурата е част от малките радости в професията на журналиста:
"Аз си спомням много добре как веднъж буквално подскачах от радост, когато бях прокарал една кратка новина по време на дежурство през нощта. Сам срещу информационния поток. Чух да я четат по радиото, но без да са я цензурирали – "Еднопартийната диктатура в Южна Корея". Да се чуе в България за еднопартийна диктатура си беше кощунство", разказва Иво Инджев.
Избухването на свободата през 90-те е нещо, за което и двамата ни събеседници си спомнят с носталгия. Иво Инджев:
"През 90-те години българската журналистика може да е била по-наивна, не толкова хитроумна, както днес. Но беше по-истинка от гледна точка на сблъскването на мнения", обяснява Иво Инджев.
"Коренна промяна на скучния език на социалистическия печат", отбелязва Иван Бакалов.
18 години след пълноправното ни членство предизвикателствата са други.
"В днешно време е възможно един политик да се подиграва на репортерите, че са "мисирки" и това не води до нищо. Би трябвало отговоре надолу да дойде инициативата. Ръководителите на медии да се опълчат на факта, че ги бойкотират няколко ключови лица в българската политика, които отказват да дават интервюта. Това е скандално!", подчертава Иво Инджев.
"Сега хората обичат да се подиграват или да се възмущават на нещо в медиите. Ние, като медии и журналисти, трябва да приемем това,че ни наричат "мисирки". В общи линии характерът на печата и на медиите се определя от нагласите на хората в обществото", сочи Иван Бакалов.
А урокът, научен от горчивия тоталитарен опит, остава:
"Свободата е лукс! Тя е нещо, което трябва да се отстоява всеки ден!", казва Иво Инджев.
