На ангорските котки е посветен музей и развъдници, а ангорските кози осигуряват суровините за част от неголямата промишленост на столицата, чийто въздух е много чист, защото основно има административни сгради, банки, застрахователни и културни институти.
Сутрин в Анкара най-често се виждат забързани мъже и жени облечени в черно-бяло. Светските са с черни костюми, бели блузи или ризи и неизменната вратовръзка. Чиновници са. Тези с по-висок ранг се качват в безшумните си електрически автомобили, произведени в самата Турция, а пред домовете на другите спират микробуси - ( профсъюзите са извоювали работодателите да плащат превоза „от и до“ работното място на всеки, който е на заплата). В Анкара, където се строят цели нови ведомствени квартали е по-изгодно да се изпраща служебен транспорт, докато в Истанбул, това би и било не само нерентабилно, но направо невъзможно.
В деня на фестивала в тази строго организирана столица по чистите, спретнати улици се втурват стада кози. За разлика от овцете, тези животни не са кротки и пастирите им едва ги удържат да не хукнат по страничните сокаци. Срещата на четирите лъча е на площад близо до стария град. След този парад на развелите дълги къдрици ангорски кози, започва подготовка за най- важната част - стригането. Всеки може да се запише за състезанието. Започва строителството на стирагалните. Преди това има конкурси за най-красиво хайванче (животно), за най-породиста (с дълъг косъм) коза или козел. Титлата ще увеличи цената на потомството им, защото веднага се сочи и развъдника, от където идват. Дори на монетата от една лира е изобразена ангорска коза.
Наоколо има изградена за една нощ чаршия с безброй дюкянчета, в които продават от сувенири с кози (на този ден те са изместили традиционните коне, каквито има дори на герба на града) до необикновения на вкус сладолед от козе мляко, кюнефе- (нещо като кадаиф с плънка от козе сирене), през сутляши и кремове, продавани в глинени съдове, айрян и някакви техни напитки, включващи козе мляко. Най-интересни на вид са бонбони от втвърден каймак с плънка от шамфъстък. Гюрултията е до небесата, защото са се събрали изпълнители на народни музика или поне музика в източна стилистика.
Около обед започва същинското състезание. Най-сръчните стрижат една коза за около 2 минути и половина - 3 минути. Допуска се ползване на машинки. Бонуси се дават за запазване на дължината на косъма на козата или козела. Сред журито е дългогодишният пастир и собственик на козе стадо Бехир Нердесин:
"Доколкото знам рода си назад, винаги сме гледали кози. Моето стадо е едно от породистите. Козината на козите расте бързо и се стрижат два пъти в година - рано на пролету за да не им е горещо през лятото и сравнително рано на есен, за да израстне и да не им е студено през зимата.
Радвам се, че сред състезателите има млади хора. Да се живее на село и да са гледа добитък е по-спокойно, но не е толкова доходно, както да живееш в града и да работиш там. Пасем стадата си около Туз гьолът - соленото езеро. То е толкова голямо,че край бреговете му има 3 вилаета. Земята там е сравнително равна и се отглеждат зърнени култури.
В малкото чукари край тях пасем козите си. А след вършитба се договаряме да пуснем добитъка и през стърнищата. Те особено обичат да "доочистват" ниви с тикви, които се гледат само заради семките, а месестата част си остава на полето. Почвата е осолена, но козето млякото от там е особено сладко и ароматно, а пашата се отразява добре и върху козината".
Освен паричната награда, победителя на състезанието получава "хетско слънце" -специален вид стомна, с която се налива вино, само когато сипващия се поклони ниско. Някога в съда, който представлява глинена тръба извита с идеална окръжност , описваща кръг, през който може са се види слънцето.
Някога в него са наливали шира и тя е ферментирала. Черпили са се с делибуран, а сега - с тежко черно вино, което се разрежда с вода при пиене. Съдът е връх на грънчарското изкуство. С майстора грънчар Еврен Топус от Орта Хисар говорим за обичаите и са необикновените шарки, наследство от загиналата хетска империя, на която те са наследници:
"Ввсяка шарка е в черно върху eкрю. Изписва се ръчно от жените. Но всеки съд е различен. Никак не е лесно да се направи куха тръба от глина, от която да извием идеална окръжност. Съдът се изработва от три части, като е важно те да си паснат идеално, така че от чучура да потече виното.
Седмо поколение съм майстор-грънчар. В нашето село, ако младежът не си е везел майсторският изпит, на който най-често задават изработване точно на хетско слънце, не би могъл да се ожени. Е, аз съм още ерген (макар и на 40), защото мнозина ме искат, ама мама не ме дава..."
Още по темата в репортажа на Феня Декало за "Рано в неделя".
