Народният празник Петровден е на 29 юни – само няколко дена след началото на астрономическото лято. По това време жътвата е в разгара си, дните са горещи, слънчевите лъчи са огнени. На същата дата Източноправославната църква отбелязва паметта на светите апостоли Петър и Павел. В българската фолклорна традиция Павльовден е на 30 юни.

Св. Петър бил обикновен рибар. Наричал се Симон. Христос му дал името Петър, което означава “камък”. Преди да приеме християнството, Св. Павел бил фарисей и дори участвал в преследванията на бъдещите си братя по вяра. Така е записано в житията на двамата апостоли, които са сред най-ревностните последователи на Христос. Умират мъченически на една и съща дата – 29 юни.

В народните представи те са двама братя. Петър е богаташ, вечно сърдит и неотстъпчив. Павел е справедлив, сговорчив, но много беден. Петър искал да му поднасят хляб. А Павел не искал храна – само почит и уважение. Празниците им следват един след друг.

Павльовден /30 юни/ се чества в голяма част от страната ни –Добруджа, цяла Източна България и Родопската област. Осмисля се като част от цяла поредица “огнени” празници. На Павльовден е забранено да се пали огън – за да не се увеличава силата на “небесния огън”, както наричали слънцето. Забраната цели да предпази дома, имотите и реколтата от пожари.

Свети Петър е сред петимата братя, които си поделили света – гласи друга много разпространена легенда. На него се паднало да държи ключа за портите на рая, както и да отсъжда кой е праведен. Той бил толкова справедлив, че когато дошло ред да съди родната си майка, не я пуснал в рая и я отпратил да си ходи. Тя не заслужавала да прекрачи вратите на рая според него, защото била зла и проклета жена.

В народните приказки светецът е описан и като много състрадателен към трудолюбивите хора. Една от тях разказва как веднъж Свети Петър срещнал беден селянин, който се връщал от полето. Оплакал се селянинът, че като стане студено времето не може да обработва земята и помолил светеца да направи така, че да има само един сезон – вечно лято. На Свети Петър му дожаляло и отишъл при Господ. “Моля те, Господи, направи както искат сиромасите!” Господ първо отказал, но накрая отстъпил. Започнали хората да сеят и да прибират реколта по няколко пъти годишно. Слънцето греело, хамбарите се препълнили с жито. Виното било толкова много, че бъчвите не стигали. Но заедно с хубавото, дошло и лошото. От силното слънце костенурките станали огромни, народили се много зверове, мечките започнали да нападат хората. Уплашили се те, започнали да молят светеца да върне пак предишното време. Така и станало – отлетял той при Господ, признал, че не е послушал когото трябва и нещата тръгнали по старому. Дошла есен, после зима, след пролетта – отново лято. А хората решили да правят служба на Свети Петър всяка година на един и същи ден, защото каквото му поискали, това им дал.

Много поучителна е и приказката за богаташа Петър, който бил скъперник и се държал лошо с бедните. Ядял и пиел с приятели, ограбвал ратаите си, никога не давал милостиня. Веднъж един просяк се обзаложил със своите събратя, че ще го накара да му даде нещо. Отишъл при чорбаджията и се замолил. Петър се огледал за камък или дърво, за да го замери. Като не намерил друго, взел самун хляб и го хвърлил по просяка. Той го грабнал и избягал. Дошло време Петър да си ходи от този свят. Бил жив още, а ангелът и дяволът взели да мерят греховете и добрините му. На една везна дяволът трупал злините, а ангелът нямал какво друго да сложи, освен онзи самун. Като гледал това, Петър се изплашил и успял да измоли още малко време на земята. Оздравял и веднага започнал да раздава богатството си на бедните. Оставил си само ризата на гърба и станал роб. Приказката е дълга и няма как да ви я разкажем цялата. Но ето как завършва тя – животът на Петър станал за пример на всички богаташи, а когато дошло времето му, Господ го прибрал при себе си в рая.

На Петровден по традиция на трапезата се поднася пълнена кокошка, ябълки, тиквеник и “бял мъж” – ястие, приготвено от сирене. За “белия мъж”, наричан още “белмъш” или “кутмач” също има легенда. Тя е свързана с вярата, че Свети Петър е покровител на жетварите. Дори на Петровден той сам слиза на полето и жъне заедно със селяните. Затова на празника се работи до обяд, а после се празнува. Според легендата, веднъж на Петровден жътварите сложили сирене на трапезата си. То се разтопило от силното слънце и хората се притеснили, че няма с какво да нагостят Свети Петър. Тогава той се пресегнал към близката нива, откъснал няколко класа жито, разтъркал ги между дланите си и те станали на бяло брашно. Гостът поръсил сиренето. Получила се каша, която нарекли “бял мъж”. Оттогава хората винаги я поднасят на Петровден.