За бежанците и съпричастието на българите

Броят на бежанците в България вече надхвърли възможностите на държавата. От началото на годината в страната незаконно са влезли през границата ни с Турция над 11 000 души. Властта многократно е обяснявала, че страната ни има възможност да се справи с до 10 000 бежанци. Бежанският поток поражда противоречиви отзиви в обществото. Докато някои от българите изразяват съпричастие и готовност да помогнат по един или друг начин на тези хора, други са крайно настроени и са против у нас да влизат бежанци от Сирия. Смятат, че пристигналите вече трябва да напуснат страната ни. Доколко тези настроения кореспондират със схващането, че българите сме толерантна нация?

„Очевидно сме на път да научим нещо за себе си, което не съм сигурен, че ще ни хареса и то е, че сме толерантни от време на време, и бих казал избирателно, посочва социалният антрополог Харалан Александров. Въпросите, които поставя случващото се в момента, са къде е отишла прословутата ни толерантност? Дали е просто мит, дали е част от образа, който идеологически сме конструирали и сме поддържали през годините? Какво се е случило, какви са причините да сме толкова тревожни и настръхнали към тези хора? Това, което аз смятам, че се случва, е, че толерантността към външни нахлувания е силно занижена в момента. За да бъде разбрано отношението към бежанците, трябва да бъде поставено мислено в контекста на това, което се случва в страната. В нормални обстоятелства хората са по-склонни да бъдат алтруисти, да са загрижени към страдащите, да са добронамерени към жертвите на някакво бедствие или война, както е в случая. Готови са да бъдат щедри, защото имат стабилност и не са фокусирани върху собственото си оцеляване. В този момент обаче в България ресурсът да бъдем щедри е силно занижен. Хората са много уплашени, много разтревожени. Няма лидерство, което да помогне срещу тревожността, страховете, вълненията. И всяка капка може да прелее чашата. Втората хипотеза е, че промените, които са настъпили през последните десетилетия, до голяма степен и в резултат на тоталитарния режим – на комунизма, а и на това, което се случи след него, са създали култура, много различна от тази, с която по традиция се свързваме. И тя е силно егоистична, с много слабо развита социална свързаност. Ценности като алтруизъм, добронамереност, подкрепа на практика са паднали много ниско в йерархията или са се свили до най-близкото семейно обкръжение.”

И друг път в историята ни България е приемала бежанци, как тогава е реагирала държавата?

„Обществото е реагирало много по-адекватно, това е единственото, което има значение – казва Харалан Александров. – Че държавата е дезорганизирана, че очевидно липсва административен капацитет, както обичат да се изразяват в контекста на провала на усвояването на европейските фондове, е очевиден факт. Въпросът е защо обществото е враждебно и защо е толкова безпомощно. Защо се очаква държавата да го защити, спаси и да прогони тези „натрапници”, както голяма част от хората приемат бежанците. В предишните исторически моменти хората са се мобилизирали много по-масово и много по-успешно, а държавата просто си е влизала във функцията и цели територии са били отделяни за бежанци. Разбира се, става въпрос за хора, които са етнически, културно и религиозно близки, какъвто не е случаят сега. Впрочем, има едно благородно изключение и това е една организация, която е много крехка, то е по-скоро мрежа, наречена „Приятели на бежанците”. Това са люде, които правят забележителни неща в подкрепа на бежанците, включително регистрират на своите адреси хора, които никога не са виждали и не познават, приемат ги да живеят при тях, за да им осигурят някакви човешки условия. Така че не е докрай изгубена тази добра традиция, която сме имали, да помагаме на бежанците.”

Ще се засилят ли ксенофобските настроения или с изборите ще отшумят?

„Не мисля, че са пряко обвързани – посочва Харалан Александров. – Ако допуснем по някакъв начин, че ще се преодолее хроническата политическа нестабилност, е вероятно това да доведе до леко успокояване както, разбира се, и това, че все пак правителството започва да предприема нещо и това се вижда. Другото, което много се надявам да започне да се случва, е да развиваме любопитство, да са ни интересни тези хора, тоест да спрем да се свързваме с тях страховете и предразсъдъците си. Да започне този процес на опознаване и свързване, който е протекъл с много други групи от хора, живеещи у нас. Ксенофобията обикновено намалява, след като премине първата вълна на емиграция и хората започват да свикват с чуждите, с различните, възприемат ги като част от реалността. Между другото, има хиляди хора от арабски произход, които живеят от дълги години в българските градове, най-вече в столицата, и те не се възприемат като заплаха, а напротив, интегрирали са се доста добре в обществото и то ги приема.”

Впрочем, нека припомним, че в годините на Втората световна война България успя да спаси своите евреи – близо 50 хиляди, от лагерите на смъртта. Архиереи на Българската православна църква, политици, обикновени хора се противопоставиха на плановете за депортация. Спасиха съседа, приятеля, непознатия.

Споделете

За бежанците и съпричастието на българите

Още от категорията

"Гласувай трудно" за незрящи

Да бъде политически представен – безнадеждната надежда на българския избирател

България отново пред изборните урни

България в бъдещето – регионален технологичен център

От ЦИК уточниха, че 21 гласа не стигат на "Величие" за влизане в парламента

Часът на Радио България по програма "Христо Ботев" - Брой 24

Българско Национално Радио