Преди 136 години, на 13 януари, в град Чирпан се ражда Пейо Крачолов Яворов, на когото съдбата отрежда да стане един от великите ни поети. През 2014-та, на 29 октомври – се навършват и 100 години от трагичната му смърт. В българската поезия няма по-завладяващи любовни стихове от Яворовите, рядко има и толкова трагична съдба. Тодор Иванов, директор на къщата-музей „Яворов” в Чирпан и председател на фондация „Яворов”, разказва за Радио България:

Любопитно е, че до три години Пейо е слабичък, болнав, не може да говори. А когато проговаря, бащата Тотю Крачолов, който правел най-хубавия мавруд в този край, цяла седмица черпил с вино Чирпан. Едва седемгодишен Пейо прописва стихове. След това учи в областната мъжка гимназия и стиховете, с които описва родния си град, предизвикват възхищението на учителя му по литература.„Момче, ти не си като другите, в тебе има дар от Бога”, казва му той. По настояване на баща си прекратява учението – Тотю Крачолов смята, че мъжете трябва да правят пари, а жените да си гледат домакинството. И затова Пейо Тотев Хаджииванов Крачолов, както е истинското име на Яворов, няма дори и средно образование, а едва девети клас по сегашному. Става телеграфист в Анхиало/ днешното Поморие/. Срещата му с невероятно красивата Нонка Чипева от Копривщица, в която са влюбени всички, го вдъхновява за около 30 стихотворения, които публикува на 1 октомври 1901 г. в град Варна.

Талантът му впечатлява друг голям български поет – Пенчо Славейков, който го изтегля в София. През 1902 г. Яворов заминава с четата на Михаил Чаков за да се бори за освобождението на Македония. „Имахме го за божество” пише по-късно в спомените си Чаков.Тодор Иванов добавя: „През 1903 година е в Македония с четата на Гоце Делчев. И след разгрома на въстанието, след хилядите жертви и след като на 20 април е убит Гоце Делчев, той изпада в криза. Яворов пише биографията му, която издава в края на 1903 г. Издава и втора стихосбирка, в чийто предговор между другото Пенчо Славейков отбелязва следното: „Поезията на Яворов не е за фасулковците.”

Голямата любов на Пейо Яворов е Мина Тодорова, сестрата на писателя Петко Тодоров. На нея той посвещава брилянтните, гениални стихове в нашата любовна лирика „Две хубави очи” . Тя умира през 1910 г. много млада, на 20 години, от туберкулоза в центъра на Париж, на улица „Расин” 22 , до Люксембургската градина. И след нейната смърт Яворов спира да пише поезия. Казва на своя издател Александър Паскалев: „Намразих поезията, поезията ме отвращава почти.” Той отива в Париж и всеки ден прекосява Булонския лес с червени рози, за да бъде насаме, макар и на гроба, със своята безсмъртна любима.

С дъщерята на политика Петко Каравелов – Лора, Яворов се запознава на 20 август 1906 г. по време на излет до Драгалевския манастир.

„Лора Каравелова току що се е върнала от католически пансион във Франция, знаеща 4 езика, свиреща на пиано и на цигулка, рисува много хубаво, сгодена от един месец за един „сив” за нея съпруг, д-р Иван Дрянков. Андрей Ляпчев, тогава млад журналист, е този, който запознава Яворов и Лора. Тръпката на тази среща е толкова силна, че когато Яворов се прибира в ергенската си квартира, пише стихотворението „Стон”, а осем години по-късно, преди да се самоубие с отрова и куршум, той посвещава това стихотворение на своята Лора. Един стон, който звучи и след 100 години по-късно със страшна сила. Когато Лора научава, че момичето с прекрасните очи – Мина – е мъртва, тя отива в Бианкур и намира Яворов на гроба на Мина, знаела е, че ще го намери там. И на този гроб тя му предлага сърцето си. Яворов я отпраща.”

От 1908 г. Пейо Яворов вече е драматург на Народния театър и обичан от всички.

„Лора го преследва с картички, цветя, телеграми, причаква го, но той бяга от нея. Имал лошо предчувствие, че тази жена ще му донесе нещастие. В писмо до зет си Никола Найденов, който е съпруг на по-малката му сестра Екатерина, Яворов пише: „И една злополучна за мене зимна нощ, братко, 11 часа през нощта, някой чука на вратата ми. Отварям вратата и какво да видя изумен – Лора, със сведени очи и задавен глас, прегазила половин София сняг до колене, ми казва: „Ще имаш ли коравосърдечието да ме върнеш - мене, която те боготвори?” И Яворов продължава в своето писмо: „ И тази нощ , братко, аз се сдадох. Лора ме победи.”

Те стават звездната двойка на София. На 19 август 1912 г. Яворов се венчава за Лора и тя става г-жа Яворова. От ноември същата година двамата заживяват в столицата на улица „Раковска” 136.

„По това време Яворов е представител на Вътрешната македонска революционна организация, разказва Тодор Иванов. – В тази квартира той пази оръжието на ВМРО, печатите и парите на организацията. Лора му помага, раздава пари и оръжие на четници, води кореспонденция. Но тя е била невероятно ревнива. Тя го ревнува даже от мъртвата Мина.И след един пореден семеен скандал, на 30 ноември 1913 г. в два и половина през нощта, тя взема пистолета му и с рязко движение се прострелва в сърцето, както той разказва на следователя. Половин час по-късно той я последва, но само ослепява. Литературният критик д-р Кръстев го води през месец март следващата година във Виена при най-добрите очни лекари. Там Яворов разбира, че остава сляп завинаги.”

Близките на Лора смятат, че куршумът е излязъл от неговата ръка. И 1914 г., последната година от живота му, е една агония за него.

„Останал без пари, уволнен от театъра, той казва на своите малко останали близки приятели: „Кълна се в костите на майка си, не съм я убил моята мила Лора, реалността я уби”. А на Асен Златаров изповяда: „Братко, искам да живея още две години, макар и сляп, искам да напиша една непозната за българите поезия, наречена „Некролози”, сонети за нашата любов с Лора. Но, казва той, българите не заслужават моята поезия. Българите ме убиват с тая клевета, че съм убиец”.

На 29 октомври 1914 г. Яворов преминава в отвъдното, самоубива се с отрова и куршум, за да е по-сигурно. На погребението му се изсипва цяла София, която часове преди това го е обявявала за убиец на Лора. С мълчаливото съгласие или несъгласие на Екатерина Каравелова, майката на Лора, той е погребан до своята любима. На гроба му литературният критик Боян Пенев казва: „ В момента ние не си даваме сметка какво губим, но ще минат десетилетия, век ще мине, тогава българите ще разберат какъв гений сме загубили.”