Жителите на едно малко село в Западна България изгониха девет деца от местното училище, защото са… различни. По-точно, защото са деца на бежанци от Афганистан. Калната случка от първия учебен ден в с. Калище помрачи обичайното празнично настроение на 15-ти септември, който у нас традиционно се отбелязва с приповдигната тържественост. И предизвика вълна от коментари, дискусии и въпроси: Как е възможно това да се случи в България, която обича да се краси с пословичната си етническа толерантност? От хилядолетия тук мирно съжителстват българи, роми, арменци, евреи. До християнската църква има джамия и синагога. Отесня ли ни изведнъж, та не можем да приемем бежанци? Или по-скоро сме станали тесногръди?

Кметът, училищната директорка и родителите на първокласниците от Калище със сигурност са. Бежанските деца носели зарази и били интелектуално изостанали, за това нямали място в селското училище. Всъщност случващото се в село Калище, а няколко месеца по-рано и в казанлъшкото Розово, е плод на неадекватността и невежеството на държавната власт, медиите и цялото ни общество, засадени и отгледани през последните години. Човек не се ражда толерантен. Толерантността се възпитава, при това от най-ранна детска възраст. И именно тук е най-големият провал както на държавните институции, така и на училището и семейството. Случката от тази седмица е само върхът на айсберга.

Вълната емигранти от Сирия и други горещи точки в Азия и Африка беше очаквана, но завари България напълно неподготвена. Държавната агенция за бежанците се оказа, че не разполага нито с административен, нито с битов капацитет да приеме търсещите убежище хора. Политиците ни също бяха хванати на „куц крак“ от бързо запълващите се приемни центрове по границата, защото не сметнаха за необходимо да се занимават с темата преди емигрантската вълна да достигне границите ни. По стар рефлекс, когато темата не е интересна за политиците, медиите също я подминават. За учителите в училище пък да не говорим – за тях подобни теми са прекалено чужди на сухото преподаване на учебния материал. Задъхани в трудното си ежедневие родителите също не считат за потребно да разговарят с децата си за проблемите на другите хора. Откъде тогава да дойде любопитството им към другия, а от там и желанието за познание?

На този фон конфликтът в Калище е напълно очакван – след дългогодишно пренебрегване дойде момента, в който бежанската вълна просто нахлу в ежедневието на хората. Никому не хрумна да поговори предварително с жителите на Калище, че в селското училище предстои приемането на първокласници от Афганистан. Местните просто бяха поставени пред свършен факт. Така погледнато тесногръдата им враждебна реакция някак е обяснима. Жалко, че на училищната директорка не й хрумна да организира детски празник с национални гозби или музикална вечер, за да могат децата да се опознаят, а покрай тях и родителите им. Скучноватият селски живот със сигурност щеше да се разведри. Вместо това девет деца и техните семейства бяха напъдени. Жалко и за българските първокласници в Калище, пък и другаде в България – тяхното любопитство за живота на другите може би никога няма да бъде събудено. А с това и толерантността им към различните.