На Световното първенство по волейбол за мъже в Полша домакините заслужено спечелиха титлата. Участник в триседмичния волейболен маратон бе и българският национален отбор, но уви, той не произведе положителна новина. С класирането си на едва 14-то място българските волейболисти дадоха повод за размисъл върху бъдещето на професионалния спорт у нас.

Разочароващото представяне на България на световното първенство в Полша всъщност беше очаквано. И никой не би направил от това трагедия, ако България нямаше дългогодишна традиция в този атрактивен спорт. На мъжкият ни национален отбор не му достигна малко, за да извоюва бронзовите отличия на Олимпийските игри в Лондон 2012 г. Години наред отборът бе сред фаворитите в комерсиалната Световна лига. Успехите на момчетата запалиха не един младеж в България да тренира и превърна волейбола в България в един от най-гледаните и обичани спортове.

Добрите резултати обаче останаха изолирани само за националния отбор, а вътрешното първенство така и не съумя да използва тази инерция и остана все така слабо и скучновато. А който макар и малко е запознат със законите в професионалния спорт знае, че трайният успех се дължи на дългосрочна стратегия и устойчива работа с подрастващите. Кризата, която застигна мъжкия волейбол, е добре позната и в други спортове. Баналната причина е хроничната липса на пари. Това обаче не изчерпва темата.

При криза е някак естествено да поглеждаме назад и да сравняваме с времето на „развития социализъм”. Тогава, до преди 25 години, спортът беше държавна политика. Държавни пари захранваха федерациите, защото държавното и партийно ръководство обичаше да се хвали със спортните успехи. Резултатите не закъсняха – на Олимпийските игри в Сеул през 1988 г. България спечели десет титли и се нареди на четвърто място по медали.

Днес, 25 години по-късно, в България няма дългосрочна политика не само за развитието на професионалния спорт, но и за стимулирането на масовия спорт, особено сред децата. Спортните функционери настояват от години за данъчни облекчения за спонсорите, но исканията им така и не бяха чути. На последните игри в Лондон 2012 г. нашите олимпийци се пребориха за едва два медала – един сребърен и един бронзов.

Специалистите твърдят, че причината за катастрофата не е липсата на млади таланти, а на талантливи треньори и на последователна работа на федерациите с младите надежди. Добрите български треньори отдавна са в чужбина и подготвят чужди таланти в спортове, в които България има дългогодишна традиция. Това важи както за волейбола, така и за художествената гимнастика, за вдигането на тежести и дори за футбола.

Никой не иска малка България да е водеща нация в професионалния спорт. Но е жалко и тъжно, когато загубиш извоювани позиции поради некомпетентност и недалновидност. Хаосът, в който живеем, очевидно се е нанесъл трайно и в спорта.