Когато през 1934 г. се родила идеята планината Витоша да бъде обявена за защитена територия, това предизвикало бурни дискусии в средите на лесовъдите. По онова време планината, в чието подножие се разстила българската столица, била в критично състояние, почти обезлесена. Софиянци и хората от близките селища безмилостно секли горите за набавяне на дърва или за освобождаване на площ за пасища. Част от лесовъдите смятали, че планината е вече обречена и превръщането й в защитен парк е безсмислено. За щастие надделяло другото мнение, на онези, които вярвали в природозащитата. Така бил обявен първият на Балканите природен парк. Осемдесет години по-късно можем да се уверим в мъдростта на взетото тогава решение. Природният парк Витоша е отново обрасъл с гори неголяма планина, дала закрила на почти половината от флората на България. Броят на висшите растения в планината, близо 1500 вида, надхвърля биоразнообразието в тази категория на цели държави като Англия или Холандия.

„Малко са големите градове в Европа, а още по-редки столиците, които могат да се похвалят, че на границата на града си имат планина с прихождащи мечки, вълци или златки”, отбелязва със задоволство един от дългогодишните бивши директори на парка инж. Тома Белев. „Разбира се, Витоша е малка по територия планина от 27 хил. хектара, която не може да поддържа самостоятелни популации на мечката и на вълка. Имаме тук няколко размножаващи се женски мечки. На част от малките им сме поставяли нашийници с радиопредаватели.Така установихме, че младите мечки, особено мъжките, са постоянни пътешественици. Бяхме сложили предавател на млад мечок, когото нарекохме Дамян и го следихме в продължение на три месеца. Явно друг мъжки го беше прогонил от резервата „Бистришко бранище” и той дълго се скита, обикаляйки съседните малки планини Плана и Лозенска, стигайки до Рила и връщайки се пак обратно. Затова е много важно да продължи да има естествени коридори към съседните планини, по които мигриращите мечки да се движат свободно.”

Самият Тома Белев само веднъж е срещал мечка с малкото й на Витоша. На туристи това май не се е случвало. Вероятно защото и мечката и вълкът се боят от човека и избягват най-посещаваната част на планината. Горите заемат над половината от територията на парка, а върху една четвърт се простират пъстроцветни поляни, ливади и пасища. Останалото са скали и торфища. Особено характерни са големите „каменни реки”, т.нар. морени, остатък от ледниковите времена. Или червените петна на алените омайничета край реките и по-влажните ливади. А също и с ширналите се поляни с т.нар. витошко лале, което е всъщност вид планински божур с ярки жълти цветове. Или пък с планински крем, наричан още „самодивско лале”, с неговите едри отново жълти цветове с червени близалца.

„В другите планини те не са така масово разпространени, а са единични екземпляри или малки групи, докато тук имаме плътни находища”, пояснява лесовъдът. „Можеш да вървиш 10-15 минути все сред съобществата на витошкото лале.”

Сред редките растения в планината не бихме пропуснали да споменем и тиса, вечнозелено дърво, също реликт от терциера. Във Витоша се намира второто по значимост находище на тис у нас, което наброява стотина дървета. Разнообразието на фауната в планината също е впечатляващо. Къде другаде на толкова малка територия можете да наблюдавате над 200 вида птици и към 500 вида пеперуди, 50 вида мравки? Забележително наистина! Изключително богат и разнообразен е и пещерният свят.

Специални грижи се полагат за резервата „Торфено бранище”, първият източник на вода за някогашна София. Възрастта на витошкото торфище е над 1000 години.

„Когато вали или се топят снеговете торфищата акумулират голям воден ресурс и бавно го отдават през цялата година”, обяснява инж. Белев. „Когато София става столица, населението й бързо нараства и се усеща недостиг на вода. Тогава софиянци обръщат поглед към планината за набавяне на вода. Правят се редица водохващания във високата част на планината, под самите торфища, които са доставяли много пивка, вкусна витошка вода в чешмите на града. За съжаление напоследък наблюдаваме намаляване на зимните валежи, което е свързано с осушаване в отделни години. Тогава част от торфищата изчезват като се превръщат във влажни ливади. Затова се предприемат мерки за възстановяване на хидрологичния режим чрез леко задигане на най-долната част на торфището и по-дълго задържане на водата там.”

Лесовъдът Тома Белев разказва, че през последните 10-12 години са осъществени проекти за възстановяване на редица изчезнали от Витоша видове. Така в планината отново се върна дивата коза, балканската пъстърва, главоча – рядък вид дребна рибка, разпространена само във водосбора на река Искър и някои от притоците й. Възвръщането на лалугера пък се очаква да привлече и изчезналите грабливи птици.

Снимки: wikipedia.org