Крайната левица СИРИЗА очаквано спечели изборите в Гърция и Европа е настръхнала от заканите на новия премиер в Атина Алексис Ципрас за радикална политическа промяна в южната ни съседка. Изборната победа на СИРИЗА безспорно ще допринесе за подем и на сродното движение Подемос в Испания, където предстоят парламентарни избори. Левият завой в двете страни по южния фланг на ЕС беше предшестван от протести на възмутени граждани срещу социалните орязвания, нетърпимата безработица и рекета на банките с ипотеките. Предпоставки, които са налице и в България, но за добро или лошо едва ли ще доведат до възникването на подобно явление.

На пръв поглед от години живеем в условия за възникването на радикална левица у нас – трайно висока безработица, мизерни заплати и още по-мизерни пенсии, бушуваща корупция из всички прослойки на обществото и буксуваща икономика. Правилата на играта в Гърция се диктуват от Тройката ЕС, ЕЦБ и МВФ, а в България още след промените 1989 г. бе наложен неолибералният икономически модел на МВФ и Световната банка. Левицата в България обаче за момента се изчерпва с бившата комунистическа партия БСП и отцепилото се от нея движение АБВ, днес коалиционен партньор на дясноцентристкото правителство в София, и кресливата популистка партия „Атака”. Нещо повече – именно социалистите прокараха ултралибералния плосък данък и свалиха корпоративния налог до 10 процента, с които страната ни се нарежда до екзотичните офшорни зони. Извън символичните увеличения на пенсии и майчински, българската левица не се е преборила за нищо друго. На този фон на хоризонта в България, която е в пъти по-бедна от стенещата Гърция, не се вижда и зачатък на недоволство, което да породи нова партия от типа на СИРИЗА или Подемос. Ципрас спечели изборите с утопична програма за значително опрощаване на дълга, 300 000 нови работни места, 13-а пенсия и защита на закъсалите кредитополучатели. Извън тези популистки обещания обаче новото правителство в Атина има шанс да пресече ширещите се контрабанда и корупция и да подобри събираемостта на данъците, особено от олигарсите. Това важи и за България, но всъщност не е предмет на лява или дясна политика, а на функционираща съдебна власт. И още нещо – от промените през 1989 г. насам масовите протести в България се броят на пръстите на едната ръка и са с променлив успех. Просто у нас явно дори безкрайната бедност и отявлената корупция, спъваща икономическото и духовно развитие на страната, не са способни да събудят гражданското недоволство, което да роди нова политическа формация.