Прекрасно е човек да следва пътя на сърцето си. Така първата жена у нас, началник на хирургичен екип по време на военна мисия, обяснява избора си да се посвети на тежка професия като коремната хирургия. По-голямата част от живота на д-р Стефка Борисова минава в спешния център на Военномедицинска академия. Освен това тя е част от военно-времевия отряд за бързо реагиране. Убедена е, че няма мъжки професии, но признава, че често първоначалната реакция на хората е недоверие. В нашата клиника има едно момче, което е медицинска сестра. Случвало ми се е, когато минавам на визитация, пациентите да ми казват: „Сестро, извикай младото докторче”. Хората смятат, че тежките професии са мъжки, разказва с усмивка д-р Борисова. Според нея нежната част от човечеството може да се справи с всяко предизвикателство, но се нуждае от подкрепа за отглеждането на децата. Една жена не трябва да се отказва от най-изконното, майчинството, категорична е тя. За решението си да стане лекар, споделя:

Това е моя детска мечта, която никой не е подхранвал. Майка ми се занимаваше с търговия. Аз не съм играла с кукли, а от малка превързвах децата. След това по моя инициатива в училище в 4 клас създадохме кръжок „Приятели на медицината” и обикаляхме болниците. Присъствали сме на кръвопреливания. По наша покана в училището ни гостува проф. Димитър Пасков, създателят на лекарството „Нивалин”. Винаги съм гонила мечтата си. След гимназията кандидатствах медицина, но първата година не ми стигна балът, въпреки че не беше нисък. Работих като продавачка и продължих да се готвя отново за кандидатстване. Смятам, че всеки трябва да следва мечтата на живота си, да слуша сърцето си.

Още като студентка втори курс, д-р Стефка Борисова дава нощни дежурства в болницата за спешна помощ „Пирогов”. Оттам имам ръка за диагностика на остър хирургичен корем, обяснява тя. В началото обаче започва с писането на документация и поставянето на инжекции. В трети курс я допускат да направи първата си самостоятелна операция на апендицит, асистира ѝ известен хирург. За цената, която трябва да плаща, докторът казва:

Като студентка се омъжих, родих дете, предстояха ми изпити и стана много трудно. Завърших и половин година след това започнах работа като асистентка в Катедра по хирургия в Медицинския университет в Плевен. Синът ми, облечен в зелени дрехи, седеше на столче в операционната. Тогава беше на две години и нещо. Винаги съм си отстоявала професията, но всяко нещо има цена.

През 1997 г. по време на най-голямата криза в България, когато заплатите се обезценяват до 10 долара, д-р Борисова завършва втора специалност военна хирургия. Две години по-късно участва в първата си мисия.

Първата ми мисия беше хуманитарна в Македония през 1999 г., по време на която България направи база за етническите албанци. Ние ги лекувахме, хранехме, правехме всичко. И тъй като нямахме болница, преглеждах всички хирургично болни, диагностицирах ги и ги карах в бежанска болница на около 50 км. В началото смятах, че няма да ми дадат да ги преглеждам, защото съм жена. На опашка обаче се редяха мъже. Войната е нещо ужасно. Но аз нямам страхове. Бог обича смелите. Страхът сграбчва човек, парализира го.

Освен в Македония, д-р Борисова участва и в четири мисии в размирния Афганистан. Освен в столицата Кабул, тя работи като част от състава на испанската военнополева болница в Херат. Това беше много гореща точка и докарваха ранени от всички краища на Афганистан, спомня си смелата лекарка.