През 1978 година в Лондон е убит българският писател дисидент Георги Марков. 36 години по-късно в София е открит негов паметник от трима български президенти. И веднага започва полемика така ли точно трябва да бъде представен и почетен един от големите българи на XX век. Това за сетен път показа, че името и делото на Георги Марков продължават и днес да разделят, а не да обединяват. Кой всъщност е Георги Марков? И как от уважаван писател, драматург и сценарист се превръща в неудобен журналист емигрант във Великобритания, в непримирим критик на комунистическия строй в България и на личната власт на Тодор Живков до степен да ги принуди да му издадат неофициална смъртна присъда?
Георги Марков е един от създателите на популярния сериал „На всеки километър”, представил в героично-романтична светлина съпротивата срещу фашизма в България. И същият този човек, който е „на ти“ със силните на деня, който се ползва с всички привилегии на отглежданата от комунистическата партия и правителство „художествено-творческа номенклатура”, скъсва с всички облаги, отказвайки да живее в паралелния свят на реализираната социалистическа утопия. Той я напуска през 1969 година, за да се превърне в нейния най-остър критик и разобличител до края на живота си. Заминава за Италия при брат си, а две години по-късно се установява в Лондон, където започва да работи в българската редакция на Би Би Си. Мечтата му обаче е да се утвърди и там като писател и драматург, чиито пиеси се играят на театралните сцени. И това наистина се случва през 1974 г., когато творбата му „Архангел Михаил” печели награда на театралния фестивал в Единбург. Започва да пише и роман за преживяванията си в чужбина, но бързо го обръща към живота в България, с който се е разделил само физически, но не и духовно. Така се появяват „Задочни репортажи за България”, излъчвани по радио „Свободна Европа”.
Те са енциклопедия на една епоха, но и проникновена народопсихология и обективен исторически и политологически анализ. За автора им изследователката на творчеството и на житейския му път Цвета Трифонова казва: Георги Марков принадлежи към интелектуалния елит на Европа, защото се издигна над всяка идеология и система като истински европейски хуманист с тревожна съвест, отговорен за моралните ценности на демокрацията, за бъдещето и за човека...
Георги Марков посочва, че се двоуми между желанието да „забравя всичко, което е било преди – и добро, и лошо” и „трудно удържимия болезнен порив на човек да изговори докрай всичко“. За причината да напише „Репортажите” той казва: Желание, което ми заповядва да не отстъпвам моята България на онези случайни хора, които случайно са се родили в нея, случайно живеят там и случайно ще си отидат, защото нито я познават, нито я обичат, нито ги е грижа за нея, защото са слепи и прости слуги на чужда страна и чужда воля. Това желание ме заклева да разкажа каквото знам, така, както е било.
В Златния фонд на Българското национално радио се пази запис на един от репортажите на Георги Марков. Той е посветен на събратята му по перо, онези талантливи и осенени от божествена дарба хора като Константин Павлов и Радой Ралин – толкова различни от тогавашните литературни галеници на властта, щедро дарени от нея с пари и къщи:
Феноменът Радой Ралин е уникално явление в живота на съвременна България, но то е изключително дълбоко вкоренено в комунистическата действителност. Винаги съм си мислел, че сатирите на Радой са най-ярко доказателство за огромната морална и материална корупция в страната, узаконената безпринципност, вулгарната първенющина и всички добре отгледани комунистически добродетели като страхопъзльовщина, раболепие, безпощадност спрямо по-слабите, сляпо следване на това, което се нарежда отгоре. Всичко това беше почвата, която създаде популярността на Радой в едно общество, където обществената съвест е несъществуваща, Радой се яви като самотен, но силен неин представител.
Чрез своите „Задочни репортажи” Георги Марков отваря прозорец към истината за хората, захлупени под социалния похлупак на тоталитарната държава. Това властите и специалните служби в комунистическа България не му прощават. На 7 септември 1978 година, докато на оживения мост „Ватерло бридж” се разминава с минувач, писателят усеща пронизваща болка в бедрото си, а човекът срещу него изпуска чадъра, който носи. Четири дни по-късно Георги Марков умира в болница. Неговото убийство остава неразкрито, тъй като каквото и да е сътрудничество с българските власти по онова време е невъзможно за британската полиция. Но по начина, по който е извършено и заради неслучайната дата на покушението, съвпадаща с рождения ден на комунистическия лидер Тодор Живков, за мнозина и тогава, и днес е ясно, по чия поръчка е бил брутално прекъснат свободният глас на един човек, който от разстояние, със споделяните си по радиото задочни репортажи даваше свобода на българите.
И днес Георги Марков продължава да се взира в нас от паметника си на площад „Журналист“ в София и сякаш го чуваме насмешливо да подхвърля: Един герой не е повече герой, след като му се плати било с надгробен паметник, било с посмъртна пенсия.
Снимка: БГНЕС
След краха на социалистическото правителство на Жан Виденов, служебният кабинет начело със Стефан Софиянски съумява за кратко време да успокои социално-политическата обстановка у нас и да върне доверието на международните институции към България. На 19..
Тази седмица в рубриката „80 години в 80 седмици” ще ви разкажем за една от причините, довела до оставката на правителството на премиера Жан Виденов – банковите фалити. Наред със зърнената криза, избухнала през 1995 година, през следващата..
Датата 2 октомври 1996 година ще се запомни с първото убийство на български министър-председател, макар и вече бивш, в най-новата ни история. Преди него същата съдба, но след дирижиран съдебен процес и предрешена смъртна присъда, произнесена от т.н...