През 1922 г. група видни интелектуалци излиза с предложение за обявяване на 1 ноември за Ден на българските народни будители – книжовници, мъченици и герои, от славното минало на България, изиграли важна роля за издигането на българското самосъзнание през вековете. Същата година предложението е прието от Министерски съвет. Какво подтиква българските интелектуалци към подобна инициатива? Отговор на този и други въпроси дава декана на Историческия факултет на СУ „Св. Климент Охридски” проф. Пламен Митев:

Подтика за създаването на специален ден за будителите трябва да потърсим в българската национална памет. Като народ сме склонни да забравяме хората, които с делата си допринасят за духовната еманципация на цялото ни общество. В годините непосредствено след големите военни катастрофи, които преживява България в началото на ХХ век нуждата от възраждане на националната памет е повече от очевидна. Затова интелектуалният елит на България се обединява около идеята да посвети един ден от годината на нашите национални будители.

В своите „Недомлъвки и апофтегми” писателят Стоян Михайловски (1856-1927) казва, че трябва да воюваме против всяко тиранство, дори против тиранството на непросветената свобода. Всъщност, ние често се позоваваме на възрожденците, но доколко осмисляме техните идеи?

За съжаление се движим по инерция, когато говорим за нашето национално Възраждане и за личностите, които дават облика на възрожденската епоха. Гледаме по учебникарски на миналото и лесно забравяме уроците, които е трябвало да усвоим през годините след Освобождението от османска власт. Възраждането е епоха, за която уж знаем много, но ако бъдем достатъчно критични, ще признаем, че знаем твърде малко. По инерция класираме будителите – първи, втори, без да се вглеждаме в конкретните им дела и да откриваме реалния принос на всеки от тях в нашата история.

Днес историята е подлагана на много политически лабораторни опити. Свикнали сме да приписваме политическия прочит на историята на тоталитарните общества, но не искаме да видим, че и днес в уж демократична България историята се подлага на манипулации и видимо обслужва конкретни политически интереси – в България, на Балканите, в Европа или глобалния политически свят. Раковски звучи актуално и днес, защото четем много едностранчиво нашата история. Ако искаме да бъдем обективни в оценките си, трябва да излезем от калъпите, да погледнем без идеологеми и митологеми на случилото се във вековете, за да имаме наистина самочувствието на европейски народ.

За съжаление като че ли основният фактор, който влияе върху народопсихологията на българина, е петвековното османско владичество, през което сме лишени от своя елит и държава, и това оставя траен отпечатък върху поколения българи. Ние сме възпитавани да се съмняваме в държавата, защото тя не е нашата. За съжаление инерцията на този тип поведение оказва своите негативи в следосвобожденската ни история и до днес. Ние активно обсъждаме политиката в кафенета и на улицата, но когато стане дума да изразим ясна позиция, се измъкваме. Лесно се поддаваме на внушенията на поредните ни велики братя – Русия, Европа, САЩ. Това е пак част от народопсихологията, наследена от чуждото иго, когато не сме имали елит, който да създаде свои традиции на политическо поведение. За съжаление на всеки период от 40-50 години нашата следосвобожденска история минава през радикални социални поврати, които изкарват на върха на властта случайни хора. Това е част от всичко, което се случва с българите вече повече от 500 години.