Наскоро стана ясно, че на 6.11., заедно с президентските избори, в България ще се проведе и референдум за промени в избирателния кодекс. Предисторията на това допитване показва растящ ентусиазъм в полза на референдумите като израз на пряката демокрация. Инициативата е на известен шоумен, който с първоначалните си 6 въпроса спечели сърцата на много недоволни от политиката в България граждани. Кой в условията на незряла демокрация и ширеща се политическа корупция не би искал да намали броя на депутатите, да редуцира влиянието на купения вот чрез електронно гласуване и да пребори престъпността чрез пряк избор на областните полицейски началници! Точно тези 3 въпроса обаче Конституционният съд отхвърли от предстоящия референдум. Така избирателите ще трябва да решат, дали народните представители да се избират мажоритарно, дали да се въведе задължителното гласуване и дали да се намали държавната субсидия за партиите.

Независимо от въпросите на предстоящия референдум и на моменти оглушителната кампания за и против допитванията до народа, еуфорията около идеята за пряка демокрация в България показва категорично, че доверието на гражданите в политическата класа и особено в собствените им представители в парламента е на дъното. Всеки 4 години избираме 240 депутати, които по правило ни представляват и защитават нашите интереси. Само че парламентът от години е самотен водач сред онези институции, които се ползват с най-малко доверие от избирателите. Чрез модерната в последно време форма на референдума гражданите просто се опитват да си върнат представителността във властта, но са принудени да решават въпроси на държавната политика. В допитване в началото на 2013 г. българите трябваше да се произнесат за бъдещето на атомната енергетика в страната, отговаряйки на въпроса: „Да се развива ли ядрената енергетика в Република България чрез изграждане на нова ядрена електроцентрала?“ Всъщност референдумът беше за все още неизяснената съдба на втората АЕЦ в България в Белене. Около 60% отговориха с „да“, но това съвсем не означава автоматично, че те подкрепят строежа на въпросната централа. И обратното: гласувалите с „не” не отричат ядрената енергетика, а по-скоро конкретния проект. Три години и половина по-късно знаем, че референдумът не донесе яснота за бъдещето на проекта в Белене.

Допитването до народа по толкова важни политически теми на практика измества дебата по тях от предизборната кампания за парламентарни избори. Партиите, които би трябвало да са представители на отделните прослойки в обществото, рядко предлагат на избирателите възможност да се информират за идеите за развитие на страната, преди да положат кръстчето в бюлетината. Вместо да спорят по същество за предлаганата държавна политика, по време на избори партиите в България обикновено се занимават с теми еднодневки и лични нападки, което прави невъзможно формулирането на дългосрочни цели, а приемствеността в политиката продължава да е чуждица за родния партиен елит.

На този фон съвсем естествено е, че гражданите търсят алтернатива и начин да променят политическата действителност. Но референдумът съвсем не е правилният инструмент. Вярата, че чрез пряко допитване гражданите ще си върнат властта, е лъжлива, още повече, когато шоумени от телевизионния екран използват отчаянието на хората и инициират референдум. Не може сериозно да се очаква от избирателите да формират компетентно мнение по толкова широк кръг въпроси, предмет на държавна политика, каквито са избирателните права или ядрената енергетика. В такива случаи обикновено се гласува интуитивно. Освен това от гражданския вот на референдум не произтича отговорност, която в идеалния случай носят политиците в демократичното общество по смисъла на разделението на властите.

Предстои да видим, какъв ще е резултатът от референдума в началото на ноември и какво ще произлезе от него. Сигурно е обаче, че референдумът няма да вдигне доверието в демократичните институции в България, но пък може би ще покачи рейтинга на шоумена-инициатор.