Това е историята за българина, който през периода на катаклизмите на прехода към демокрация след 1989 г. тръгва по широкия свят, но сърцето му упорито отказва да го последва. История, в чието отражение се оглеждат хиляди български съдби. „Утре започва от днес!“ гласи лозунгът, най-точно предаващ духа на първите години след падането на тоталитарния режим. Въпреки трудния път, по който страната върви към демокрацията, Невена Митрополитска не си представя своя живот извън България... До началото на 1997 г., когато българите за пореден път се оказват в окото на ураган – хиперинфлацията. Имах надежда, че се оправят нещата, че тръгваме по определен път, но изведнъж всичко рухна. Казахме си „Повече няма смисъл“, разказва Невена.

Днес тя и съпругът й живеят в Квебек, Канада, с четирите си деца. Казва с усмивка, че в България не би се решила на толкова, би се спряла на третото. Какво отличава канадската политика за стимулиране на раждаемостта от българската?

В провинция Квебек има доста щедри детски надбавки. Но помощта за семейства в нужда, а и такива, които не са в нужда, е реална и не се изразява само в надбавките. В райони с по-висока концентрация на бедност се дават повече пари за училище. Там децата могат година по-рано да тръгват на училище, където обучението е безплатно, за разлика от детските градини. Когато родителите нямат качествата да се занимават с децата си, децата им биват компенсирани по този начин. Оказва се, че най-важният фактор за благоденствието на едно дете, е не толкова материалното състояние на родителите, колкото техният интелект. Това се компенсира най-трудно. Колкото и пари да се наливат в едно бедно семейство, така не може да се компенсира това, че родителите не се занимават с децата си. И системата се опитва да поправи това, казва Невена.

Днес тя разпределя живота си между България и Канада: Много ми харесва това пътуване между два толкова различни свята и това, че живея едновременно на двете места. Ако на едното съм физически, на другото съм ментално. Всяка година си ходя в България, постоянно следя какво се случва в политиката и културния живот.

В България Невена следва руска филология, в Канада се преквалифицира – завършва библиотекознание и понастоящем в неделите работи в българската библиотека към Българската православна църква „Св. Иван Рилски“ в Монреал. Любовта й към книгите е стара и не случайно е сред инициаторите за създаването на библиотеката, която се захранва с дарения от българи. Самата тя също е изкушена в писането. На канадска земя написва романа си „Анна и планината“. Действието в него започва през пролетта на 1989 г. и обхваща 19 години от българския преход. Представя житейските стратегии на българите за оцеляване, но събитията са само фон за психологическия прочит на този период. Има ли нещо, което остана недоизказано, недонаучено от времето на прехода? Невена отговаря:

За прехода е трудно да се обобщава. Добре е да се чуват различни гледни точки. И в моята книга аз излизам от личната си ситуация. Преходът има хиляди лица, нека се дават повече такива.

Но защо българинът често отказва да види тези хиляди лица, отхвърля възможността за дебат, упорито отстоявайки една-единствена гледна точка?

И аз, когато пристигнах в Канада, бях с нагласата, че има един правилен начин, по който трябва да стават нещата, и всичко различно е погрешно. Просто бяхме възпитавани в това, че има една правилна позиция – Априлска линия или нещо друго, и няма място за различия. Трябваше ни време да разберем, че не е така. Когато емигрирах, видях, че има толкова много начини хората да живеят, да бъдат полезни, и няма смисъл да се ограничаваме с един начин, с който ние сме свикнали.

Невена разказва, че българите в Квебек – около 8 500 души – живеят задружно и много се поддържат. Често там пристигат театрални трупи, поп и рок групи от България. Споменатата вече българска църква представлява голяма сграда, купена от българите там с общи усилия. Именно около нея ври и кипи българският социален живот в Монреал:

На приземния етаж на сградата няма служби, там е българското неделно училище, провеждат се курсове по народни танци, организират се „хоротеки“, библиотеката е там. Хората идват в неделя на служба, после слизат долу. Често се прави  т.нар. енорийско кафе – някое семейство приготвя безвъзмездно обяд и хората, като си взимат, дават колкото пари решат. Тези пари отиват за църквата или за нуждаещи се семейства.