Село Ърбеле се намира в граничната област Долни Дебър (Пòле), на територията на Република Албания, на 4 километра от македонския град Дебър. Писмените сведения за демографската картина на региона от края на XIX и началото на XX век показват, че това е район, населен от българи. Именно работата с исторически документи от това време отвежда доц. д-р Веселка Тончева с екип от етнолози там, а целта е да проверят каква е днешната етнографска картина в Пòле. Информатори за своето изследване намират в още няколко села: Горно Кърчища, Обок, Попинар и Деоляни. Плод на двете експедиции от 2015 и 2016 година е филмът „Две къщи и половина”, който беше представен с прожекция и дискусия в Софийския университет.

Темата за българската общност в Албания придоби популярност през изминалата година заради официалното признаване на нашето малцинство от Тирана – един политически акт, твърде закъснял, според доц. д-р Веселка Тончева

Защото тези хора живеят от 1913 г. в Албания и, особено през периода от 1913 до 1939 г., те са имали доста плътен контакт с България и са искали той да се поддържа – да има българко училище, български църкви. Т. е. ние сме длъжници на тези хора, защото след 1947 г. губим връзка с тях. Тогава Енвер Ходжа – албанският тоталитарен вожд, затваря границите и налага много тежък пропускателен режим.

От 2007 г. Веселка Тончева от Института за етнология и фолклористика с Етнографски музей към БАН, с подкрепата на Асоциация за антропология, етнология и фолклористика „Онгъл”, работи и изследва българката общност в Албания. Предишните ѝ експедиции са проведени в областите Голо Бърдо, Мала Преспа (до Преспанското езеро) и на север – в Гора (част от която се намира в Косово). За разлика от планинския район Голо Бърдо, където „нашенците” живеят в 21 затворени, компактни села и където езикът, традициите, идентичността са добре съхранени, областта Пòле е в равното – там миграционните процеси са засилени, местността е плодородна и привлича хора от други части на Албания.

Последните сведения, запазени в България за тези села, датират от 30-те години на XX век и още тогава очертават една пъстра и динамично променяща се етнорелигиозна картина. Важно е да се знае, че паралелно с българските исторически извори за региона, съществуват и сръбски такива.

Сръбските автори, които пишат за това време, твърдят, че населението там е сръбско. Още тогава там се преплитат интересите на България и Сърбия (Югославия), и населението е поставено между тези възможности за идентификация – обясни другият участник в експедицията с интерес към миграционните процеси д-р Ивайло Марков. 

Филмът „Две къщи и половина” прави „снимка” на ситуацията днес в Ърбеле. В иначе оживеното село „нашенските” къщи са три. Но както героинята баба Голобка с тъга казва, нейната е „половин къща”, защото живее сама, наследниците ѝ са далеч.


Спомените ѝ са от времето, когато децата са учели в местното училище, албанските жители на селото са били малцина, а църквата „Свето Преображение” е събирала вярващите.


Днес храмовият празник на 19 август се почита и от християни и от мюсюлмани, които вярват, че мястото е „яко”, че носи изцеление за болните и помага за зачеване. За празника тук се връщат и местните – те живеят в градовете в Албания и Македония и не свързват бъдещето си със селото.


Подобна е ситуацията и в останалите населени места. В Горно Кърчища единствената християнка, която се грижи за обявения за паметник на културата храм в центъра на селото, е омъжена за албанец.

В най-голямото селище в Долни Дебър Макеларе екипът не е попаднал на хора, с които може да общува на български език. Затова етноложкото проучване е толкова ценно – показва, че все още има „живи спомени” за една общност от хора, идентифицирала се някога като „българска”, но е съвсем ясно, че скоро ще принадлежи на миналото. И само филмът „Две къщи и половина” ще може да покаже „нашенското” минало на албанската област Пòле.

Снимки: личен архив