Културният живот на София от няколко седмици насам поставя акцент върху художничката Лика Янко. Наред с известните ѝ произведения, изложбените зали на галериите „Лоранъ“ и „Контраст“ включиха в експозициите си и непредставени досега пред публика творби, а Националната галерия Квадрат 500 показва до 9 февруари 2020 г.,чрез мултимедийни технологии и специално осветление, малко познати нейни рисунки.
Част от проявите беше и премиерата на книгата „Лика Янко. Общуване със сакралното“ на изкуствоведа Красимир Илиев, според когото е време да научим повече за този творец.Това е втората книга, посветена на художничката, след монографията на проф. Димитър Аврамов.
Колкото повече се пише за един автор, толкова различни гледни точки имаме към творчеството му – обяснява Илиев. – Изследването на проф. Аврамов безспорно е много ценно, но той не подрежда творбите ѝ по хронология, което е важно, за да се разбере развитието ѝ като художник. Проф. Аврамов е познавал лично Лика Янко и е имал много повече опорни точки. В изследването си пише, че тя влиза в Художествената академия през 1946 г., но фактически годината е 1945-а. Тази разлика е от значение, защото това е много драматичен период в българското изобразително изкуство когато и професорите, и студентите са подложени на идеологически натиск, за да преформатират своето творчество в каноните на социалистическия реализъм. На този фон са се отличавали онези, които са се съпротивлявали срещу натиска и идеологическите рамки.
Евангелия Грабова, или Лика Янко, е дъщеря на преселници от Албания. За изследователя на творчеството ѝ Красимир Илиев „албанският произход за нея е своеобразен щит, който ѝ помага да отстоява своето различие и да бъде независима“. Повече от 10 години той изучава творчеството ѝ. Тя е включена и в изследователския му проект „Форми на съпротива“ (2016г.) посветен на художниците, които не се съобразяват с естетическите критерии, наложени от режима в периода 1944-89 г.
Според Красимир Илиев творчеството на Лика Янко трудно може да се раздели на етапи, защото тя самата е експериментатор и от най-ранните си творчески години непрекъснато търси своето амплоа. До 60-те години на XX век все още е неоформен художник и пресъздава това, което виждат очите. Посоката на творчеството ѝ определят нейни пътешествия в Родопите и Созопол, където тя рисува предимно пейзажи. През 1964 г. започва да прави многоцветни абстрактни творби, колажи и т.нар. асамблаж със случайно намерени предмети – гайки, пружини, телове, шайби, които апликира върху платното. Като възпитаничка на Френския колеж „Свети Йосиф“ в София, Лика Янко е имала достъп до библиотеката на Алианс франсез, и е можела да следи това, което се случва в Европа и света по отношение на творчеството и експериментите, включително и на американските импресионисти.
В този период творчеството ѝ е под влияние на европейското и американското изкуство. До 1967 г., когато е първата ѝ самостоятелна изложба, тя все още е в кипеж на творчески търсения. Когато експозицията е свалена брутално на 7-я ден от откриването, Лика Янко като че ли се освобождава от всякакви норми и влияния и тръгва по свой път, в който скъсва с видимото и започва да рисува света на въображението, ако може така да бъде наречен светът, който създава нейното сърце и душа – обяснява Красимир Илиев:
Българските художници са възпитавани, че платното трябва да бъде запълнено и не трябва да се оставя белият грунд. Лика Янко върши точно обратното − върху бялото платно наслагва бели плоскости гипс и прави колажи. Изоставя рисунката и започва да прави не само контурите, но дори изписва името си с въже, като че ли иска да каже „Вие се опитахте да ме завържете, но аз ще ви покажа колко съм отвързана“. В началото на 70-те години въжето има освобождаваща роля за нея. Чрез произведенията си, които не се подчиняват на всеобщите тенденции в изобразителното изкуство, тя заявява, че следва своя път, който е съвършено различен от този на останалите творци. Върху бялото платно апликира камъчета, мидички, стъкълца, мъниста всякакви неща които й харесват и изгражда своето произведение не чрез четката, а чрез колажа. Тя вече е избрала своя път, който е далече от това, което виждат очите, и се вълнува от теми, свързани със сътворението на света, с присъствието на невидимото, божественото в чувствата и мислите на хората. Тя извежда сюжетите до един свят, който е само и лично неин.
Снимки: предоставени от Красимир Илиев, wikipedia.org, sofia-art-galleries.com
История като на кино – казваме си често, когато ни разкажат невероятен сюжет или дочуем такъв от съседна маса в някое кафене. Но именно киното сякаш помага на днешния дигитално зависим човек, за когото вълшебните светове от хартиените книги са..
След успеха на фестивала "Ние сме децата на реката" през септември, гражданска фондация отново си партнира с пловдивския район "Централен". Този път поводът е специална изложба, която показва детски рисунки, вдъхновени от природата. Пловдивчани и..
В Централното фоайе на Ректората на Софийския университет „Св. Климент Охридски“ беше открита фотоизложбата „По следите на Михайло Парашчук“, посветена на творчеството на украинския скулптор и неговия принос към българската архитектура...
Художест вена галерия насред гората – на това оприличават очевидци крайпътната чешма с беседка край момчилградското село Конче в Родопите. Началото на..
"Вечният годеник" е първият публикуван на български роман на известната френска писателка Аниес Десарт. Преводът е на Силвия Колева. Историята се..