Културният живот на София от няколко седмици насам поставя акцент върху художничката Лика Янко. Наред с известните ѝ произведения, изложбените зали на галериите „Лоранъ“ и „Контраст“ включиха в експозициите си и непредставени досега пред публика творби, а Националната галерия Квадрат 500 показва до 9 февруари 2020 г.,чрез мултимедийни технологии и специално осветление, малко познати нейни рисунки.

Част от проявите беше и премиерата на книгата „Лика Янко. Общуване със сакралното“ на изкуствоведа Красимир Илиев, според когото е време да научим повече за този творец.Това е втората книга, посветена на художничката, след монографията на проф. Димитър Аврамов.

Колкото повече се пише за един автор, толкова различни гледни точки имаме към творчеството му – обяснява Илиев. – Изследването на проф. Аврамов безспорно е много ценно, но той не подрежда творбите ѝ по хронология, което е важно, за да се разбере развитието ѝ като художник. Проф. Аврамов е познавал лично Лика Янко и е имал много повече опорни точки. В изследването си пише, че тя влиза в Художествената академия през 1946 г., но фактически годината е 1945-а. Тази разлика е от значение, защото това е много драматичен период в българското изобразително изкуство когато и професорите, и студентите са подложени на идеологически натиск, за да преформатират своето творчество в каноните на социалистическия реализъм. На този фон са се отличавали онези, които са се съпротивлявали срещу натиска и идеологическите рамки.

Евангелия Грабова, или Лика Янко, е дъщеря на преселници от Албания. За изследователя на творчеството ѝ Красимир Илиев „албанският произход за нея е своеобразен щит, който ѝ помага да отстоява своето различие и да бъде независима“. Повече от 10 години той изучава творчеството ѝ. Тя е включена и в изследователския му проект „Форми на съпротива“ (2016г.) посветен на художниците, които не се съобразяват с естетическите критерии, наложени от режима в периода 1944-89 г.

Според Красимир Илиев творчеството на Лика Янко трудно може да се раздели на етапи, защото тя самата е експериментатор и от най-ранните си творчески години непрекъснато търси своето амплоа. До 60-те години на XX век все още е неоформен художник и пресъздава това, което виждат очите. Посоката на творчеството ѝ определят нейни пътешествия в Родопите и Созопол, където тя рисува предимно пейзажи. През 1964 г. започва да прави многоцветни абстрактни творби, колажи и т.нар. асамблаж със случайно намерени предмети – гайки, пружини, телове, шайби, които апликира върху платното. Като възпитаничка на Френския колеж „Свети Йосиф“ в София, Лика Янко е имала достъп до библиотеката на Алианс франсез, и е можела да следи това, което се случва в Европа и света по отношение на творчеството и експериментите, включително и на американските импресионисти.

В този период творчеството ѝ е под влияние на европейското и американското изкуство. До 1967 г., когато е първата ѝ самостоятелна изложба, тя все още е в кипеж на творчески търсения. Когато експозицията е свалена брутално на 7-я ден от откриването, Лика Янко като че ли се освобождава от всякакви норми и влияния и тръгва по свой път, в който скъсва с видимото и започва да рисува света на въображението, ако може така да бъде наречен светът, който създава нейното сърце и душа – обяснява Красимир Илиев:

Българските художници са възпитавани, че платното трябва да бъде запълнено и не трябва да се оставя белият грунд. Лика Янко върши точно обратното − върху бялото платно наслагва бели плоскости гипс и прави колажи. Изоставя рисунката и започва да прави не само контурите, но дори изписва името си с въже, като че ли иска да каже „Вие се опитахте да ме завържете, но аз ще ви покажа колко съм отвързана“. В началото на 70-те години въжето има освобождаваща роля за нея. Чрез произведенията си, които не се подчиняват на всеобщите тенденции в изобразителното изкуство, тя заявява, че следва своя път, който е съвършено различен от този на останалите творци. Върху бялото платно апликира камъчета, мидички, стъкълца, мъниста всякакви неща които й харесват и изгражда своето произведение не чрез четката, а чрез колажа. Тя вече е избрала своя път, който е далече от това, което виждат очите, и се вълнува от теми, свързани със сътворението на света, с присъствието на невидимото, божественото в чувствата и мислите на хората. Тя извежда сюжетите до един свят, който е само и лично неин.

Снимки: предоставени от Красимир Илиев, wikipedia.org, sofia-art-galleries.com