През 1865 г. управителят на османския Дунавски вилает обявява с. Самунджиево за град и го кръщава на името на султан Орхан. Започва бързото изграждане на новото селище, което процъфтява на пътя от София за Видин. От някогашното Орхание, днес в Ботевград е оцеляла единствено часовниковата кула, разказва директорът на местния музей Рени Петрова.  

„Всъщност тя е нашата „първа гражданка“, която вече 150 години стои в центъра на Ботевград и отмерва времето. Прави това с камбанен звън, който звучи в тоналност Ла диез. Тя е част е от 100-те национални туристически обекта и е обявена за национална културна ценност. Часовниковата кула е единственият архитектурен паметник, останал от османската епоха в града. Строежът й, започнал по заповед на Мидхат паша, завършва през 1866 г. Вуно Марков от с. Врачеш най-вероятно е човекът, който е назначен за главен отговорник на строежа. Предвид, че височината на кулата е 30 метра, т.е. тя била най-високата кула на Балканския полуостров (тогава), е трябвало да има много сериозна основа. Интересно е, че кулата никога не е имала циферблат. Винаги е отмервала времето с камбанен звън. Разстоянието на което се чува е 3 км“, разказва историкът. 

Петрова с усмивка си спомня за обществения спор в града от зората на демокрацията, когато е установено, че стара ела край кулата заплашва да разруши основите на паметника. Еколозите били против отсичането на дървото, но в крайна сметка разумът надделял. По проекта „Хетеротопии” кулата е ремонтирана и социализирана, но бюрократични изисквания все още бавят пълното й отваряне за посетители.  

Паметникът на видния възрожденски майстор Вуно Марков, който е издигнал не само красивата кула на Ботевград, днес стои в центъра на близкото село Врачеш. Според кмета Марин Бончовски има две версии за името на селото. Едната е, че произхожда от думата врачка, но по-вероятно е да идва от „вратца“ или врата, защото селището е пазело вратата през планината към София. По турско време като дервентджии – пазители на прохода, местните не плащали данъци и това привличало населението, което се препитавало с дървесината от гората. 

„Преработвали са дърветата, правили са някогашните ковчези-сандъци, наплати, шинди. Шиндите това е отгоре тавана на старите къщи (тънки дъски за тавана) – обяснява кметът на Врачеш Марин Бончовски. – Греди са правили също или наплати, както им викат. Използвали ги за колелетата на каруците. И лека полека са почнали да произвеждат бъчви, качета и т.н. пак за бита. Сега почти през къща във Врачеш се правят бъчви.“  

Питаме инж. Бончовски лесно ли е да си кмет във времена, когато общините се оплакват, че нямат пари дори за улично осветление.  

„Да, светят ни лампите засега! Дано да не продължава тая криза. Но да, заможни са хората тук, във Врачеш. Претенциите им са също повечко от другите села, придирчиви са – това искаме, онова искаме…Така че не е лесно да си кмет. Даже аз им викам, по два мандата максимум да се полагат. И после, като се износим, друг да дойде. Защото те разполагат със средства, но искат и нещо да имат насреща. Всеки иска нещо по-добро за него. Стандартът тук е доста висок. Ние сме близо до Ботевград и до София, всеки си има занаят, не го е страх от безработица. При нас безработицата май е нула.“ 

Във Врачеш все още има над 80 работилници за бурета. Кметът, който също преди е бил бъчвар, се гордее, че през неговия мандат са започнали на Петковден (14 октомври) да правят Фестивал на бъчвата, и да привличат гости в това наистина модерно село. 

• Вино без буре е като човек без дрехи

Не малко поклонници посреща и близкият Врачешки манастир. Обителта е под най-близкия до столицата старопланински първенец – връх Мургаш (1687м) и до там се стига с кола или пеша по поддържан път, следващ живописната долина на р. Чешковица.

Според поверието светата обител е основана през 1230 г. след битката при Клокотница, и по-точно на 9 март – денят на Светите 40 мъченици. Така цар Йоан Асен ІІ изразил своята благодарност за победата. 

Манастирът „Св. 40 мъченици“ е обновен в края на ХІХ в., след като местен овчар получил видение и вярващите намерили основите на стария храм и аязмо. Тогава е открита и чудотворна икона на Божията майка от ХVІІ в. Аязмото блика до манастирските зидове и казват, че водата му лекува не само тялото, но и душата.  

Снимки: Иво Иванов, архив