Нахлузили маската на победител, се впускаме в съревнования за надмощие или оцеляване – в зависимост от мястото, което животът ни е отредил. Ако обаче се вгледаме в старите фотоалбуми, ще видим уязвимите лица на хора, понякога в сияние, друг път притулени в тъга, но неприкрито истински. И макар че едновремешните фотографи боравели с много по-несъвършена техника, с вещината на художник улавяли частица от невидимата същност на човешката душа.
“Цялото ни семейство, неизменно, посещавахме ателието “Фото Кемилев”, прекрасен художник фотограф! На витрината и в студиото биваха показвани множество портрети на музиканти, артисти, художници, писатели... цяла галерия.”
Госпожа Дими Димчева – дъщеря на виолончелиста Никола Димчев, чието име в средата на миналия век краси афишите на Софийската филхармония, оставя върху лист хартия заредени с емоция думи. На пръв поглед пестеливи, те били не само разбираеми за старите софиянци, но и докосващи ги, щом изпод дебелите корици изплували образите на скъпоценните им хора. Ала както неведнъж ставало в комунистическото минало, и името на обичания и почитан фотограф с един замах изчезнало.
“Баща ни Тодор Ангелов Кемилев е роден през 1910 г. в Добрич – започва разказа си керамичката Йоанна Кемилева. – Той е име в българската фотография, което, казвам го с голяма болка и горест, е потопено в забрава и неговото дело е заличено поради преживените в нашия живот обстоятелства. Брат му завършва фармация, сестра му медицина, докато самият той започва да чиракува при арменеца Сисагиян, от когото наследява техническите умения на фотографията. И когато дядо ни вижда как с голяма любов се впуска в професията, двамата отиват във Виена, където му купува фотоапарат – единствената вещ, която успяхме да запазим от тоталното конфискуване и унищожение на творчеството и имуществото на нашия баща.”
Женен за софиянката Цветана Стамболова, през 1942 г. той се установява в столицата, където на бул. “Цар Освободител” 12, срещу италианското посолство, разкрива своето “Фото Кемилев”. Бързо успява да наложи името си сред софийската общественост и пред фотообектива му застават политици, хора на изкуството, “обикновени” граждани, всички те доверяващи се на дарбата му да се докосне до човешката същност и да я увековечи.
Тодор Кемилев се нарежда сред осемте професионалисти, удостоени със званието “Фотограф художник”, на които след деветосептемврийския преврат и последвалата национализация е разрешено да запазят частната си практика. През 1950 г. той премества студиото си от “централното и дразнещо властта място на “Цар Освободител”, по думите на Йоанна Кемилева, на малката уличка “Бенковски”. Разположено срещу служебния вход на зала “България”, това предопределя голямата му клиентела от артистичните среди. И сякаш свидетелство за израз на доверие и признателност, от витрината привличат погледа портретите на Константин Кисимов, Юлия Винер, Любомир Бодуров, Никола Гюзелев, Николай Гяуров.
Дъщерята на фотографа припомня и интересна случка от 1961 г., когато по време на първия международен конкурс за млади оперни певци в София в студиото “нахлува” журито с великата Тоти дал Монте, настоявайки за бърза снимка на победителя Асен Селимски. Разбира се, авторитетните му членове също позират пред обектива на Тодор Кемилев, създавайки си спомен от този значим за историята на българското оперно изкуство момент.
До края на живота си фотографът се радва на голяма почит редом с имена като Петър Папакочев, Емил Рашев, Станчо Джишев, Минко и Пенчо Балкански. Отива си от този свят през 1969 г., оставайки верен на своето призвание до последния си дъх. Голямата му дъщеря Антоанета наследява “Фото Кемилев” и то просъществува още четири години, докато един ден младото момиче не предприема фатална стъпка, която буквално за един миг ще изтрие обществената памет за обичания и уважаван професионалист и човек Тодор Кемилев.
През 1973 г. Антоанета Кемилева бяга от България и веднага й е лепнато клеймото на невъзвръщенец. Осъдена е на 3 години затвор, парична глоба, а цялото фамилно имущество – апартаментът заедно със студиото, апаратурата, снимковия архив и негативите, конфискувано. Близките й пък, стигматизирани и унижавани, биват подложени на разпити, преследвания, ограничения. И макар след 10 ноември 1989 г. семейството да тръгва по следите на 42-годишното визуално наследство на Тодор Кемилев, от него няма и следа, най-вероятно захвърлено заедно със сметта от безпросветната комунистическа власт.
“Въпреки че са изминали 50 години, не ми е лесно да говоря по този въпрос. Навремето не бях дообмислила последиците”, казва от Канада, където се установява след бягството си, Антоанета Кемилева. Заедно със сестра си Йоанна днес тя прави всичко възможно, за да реабилитира името и творчеството на художника във фотографското изкуство Тодор Кемилев. Зад гърба им вече има две изложби – в София и Добрич, но се надяват да допълнят паметта за своя баща чрез фамилните архиви на няколко поколения българи.
“Молим хората, които в семейните си албуми пазят снимки с печат “Фото Кемилев”, да ни се обадят, за да ги сканираме – казва Йоанна Кемилева. – Баща ни не заслужаваше тази участ – все едно не е творил, не е съществувал, но това се отнася и за много други хора, които поради ред независещи от тях причини, са с прекършени съдби. И сега, когато годините ни са напреднали, искаме да направим този жест към паметта на Тодор Кемилев, защото неговото име в историята на българската фотография е значимо и не трябва да бъде подминато, забравено. Имам детски спомен - той беше доста строг като баща, но в професията беше силен и летеше, летеше...”
Снимки: личен архив на Антоанета и Йоанна Кемилеви
Храм-паметникът "Свети Александър Невски" чества 100 години от освещаването си. В патриаршеската катедрала "Свети Александър Невски" се отслужва Света Литургия, оглавена от водача на Българската православна църква патриарх Даниил. В..
На празника Въведение Богородично на 21 ноември по григорианския календар и Архангеловден по юлианския иконописецът Екатерина Титова представи новите си творби в експозицията "Чрез силата Христова". На самото ѝ откриване в Руския..
Въведение Богородично е един от най-древните и почитани празници в Православния свят, въведен в Константинопол около VIII век, по времето на патриарх Тарасий. Едва шест века по-късно, празникът започва да се отбелязва и в Западна Европа при папа..
Преди 105 години, на 27 ноември 1919 г., в парижкото предградие Ньой сюр Сен е подписан договор, който официално слага край на участието на България в..