Село Радево се намира в Североизточна България, в община Аксаково, недалеч от морската ни столица Варна. Разстоянието е около 30-40 мин. път с кола. В Радево постоянно има не повече от 60 жители, като повечето са на възраст над 60-70 години, а за такова население най-важни са грижите от страна на по-работоспособната част от населението. Животът в Радево обаче е истински урок по оцеляване. Доказва го Димитрина Дончева от БНР-Варна, която разговаря с възрастните хора там. На фона на силния туристически сезон, когато туроператорите се надпреварват да организират автобусни екскурзии за гостите до живописни места в близост до курортите, едва ли някой ще повярва какви са ежедневните неволи на хората от с. Радево.

В селото няма нито здравна служба, нито поща, читалище, липсва дори и храм. В Радево дори телефонните почти не работят, защото покритието на мобилните оператори е слабо. Пътят до селото е напълно разбит, по него растат треви и храсти, но по-лошото е че никой не обръща внимание на проблемите на хората – разказват те в репортажа.

Усещането за откъсване от света се засилва и от липсата на междуградски транспорт. Преди години автобусът минавал по три пъти на ден, а сега е само в понеделник и петък. Това е най-голямото затруднение на местните жители, повечето от тях нямат автомобил, а когато им се налага да отидат на лекар, търсят помощ от свои съседи и познати, за да ги закарат до гр. Аксаково. Иначе селото е сред живописна природа, с чист въздух и най-важното: водата тук винаги е достатъчна, не знаят какво е воден режим, както на други места в България.

На европейските и парламентарните избори, които се проведоха на 9 юни тази година, хората от Радево и този път са отишли да гласуват всички до един. "Не вярваме, че нещо ще се промени, но въпреки това пак гласуваме" – казва Ани Дивлева, която е пенсионер, но продължава да работи и като фелдшер в полза на хората от селото. А ето какво споделя Маргарита Коларова:

"От 1980 г. нататък винаги съм гласувала. Забравени сме от Бога и от правителството. Но смятаме, че сме достатъчно умни и възпитани, затова отиваме да гласуваме. Каквото се иска от нас, правим го, но никой не прави нищо за нас."

"Пътищата ни тук са доста разбити, иначе – дали се чувстваме европейци, да – европейци сме си, но малко така… изостанали от развитието в Европа" –  добавя Деси, също от с. Радево.

И въпреки, че от 4-5 години в селото не е стъпвал политик или местен администратор, хората показват сградата на местното училище, където преди повече от 40 години са се провеждали масови събирания и много организирани мероприятия. Най-вече свързани с патрона на селото – Димитър Радев, на когото е издигнат и паметник в центъра – разказват още жените от варненското село:

"Тука е имало някакъв партизанин, който е живеел на края на селото, казвал се е Димитър Радев, бил е убит и селото до ден днешен носи това име. Празникът на селото също е бил свързан с паметта на загиналия, на когото е издигнат паметник. На този ден преди години всеки посрещаше гости и роднини, но вече хората си отидоха и празникът дори се забрави, никой не се сеща за него. Начално училище също е имало в Радево, но сградата сега се руши, а преди там е било място за големи тържества. Сега дворът е потънал в големи треви, прозорците са изпочупени, вратите зеят, а от покрива падат керемиди."

От години никой не обръща внимание на старото селско училище, защото тук и деца няма. Няма и полиция. Много рядко се появява полицай, който патрулира из близките села – казват жителите на Радево. Те обаче са се научили да живеят задружно, събират се в местния магазин, за да си обменят информация и да бистрят новините от деня. Зимата в с. Радево обаче неведнъж е поднасяла изненади. Случва се да навали дълбок сняг и тогава възрастните хора бедстват, блокирани в домовете си. "Ако навали голям сняг през зимата от селото не може нито да се влезе, нито да се излезе" – казва жена от с. Радево и казва каква е формула за оцеляване в такива кризисни обстоятелства:

"Зимно време всички сме запасени. Винаги държим във фризера по 5-6 хляба, кашон с картофи, с брашно, олио, захар – от всичко и то по много, защото може да не могат да дойдат и да ни заредят магазина, а хляб всеки трябва да има. Никой не знае кога ще е следващата доставка. Ако на някого в това време си свърши хлябът, другите помагат. Когато моят свърши, тя ще даде на мен, друг ще даде на другия и така".

По интервю на Димитрина Дончева, БНР-Варна

Съставил: Гергана Манчева