Навършват се 116 години от онзи 22 септември 1908 година, когато България заема своето равноправно място сред останалите свободни и независими държави от тогавашна Европа. Макар за разлика от Съединението обявяването на Независимостта да е изцяло политически акт, това не прави случилото се на тази дата по-маловажно или по-малко достойно. В света, в който живеем днес обаче, важността на думи като съединение и независимост сякаш се е притъпила, отстъпвайки място на множество банални ситуации и тривиални разговори, в които ежедневието ни принуждава да участваме. Затова в дни като днешния е добре да се замислим, съществуват ли все още някакви теми, които да ни позволят да се обединим и надмогнем, поне за кратко, злободневието, в което сме потънали.

"За съжаление все по малко се припознават от обществото темите, които биха могли наистина да обединят – обясни в интервю за Радио България поетът и писател Иван Ланджев. – Доскоро безспорни неща вече ни карат да спорим и да се караме, да всяваме разделение в обществото. То е много очевидно, няма да кажа нищо ново като го посочвам" – допълни той и даде пример с речта, която преди няколко години произнесе по повод честването на Деня на светите братя Кирил и Методий, на българската азбука, просвета и култура и на славянската книжовност.

"Препирните в делника ни са толкова много, че започнахме да се караме за и за светски, и за религиозни празници, и за патриотични празници, колко са такива и колко не са и така нататък. И тогава моят основен аргумент беше, че за 24 май спор няма, и те не след дълго успяха да се скарат и за това. Така че ние имаме крещяща нужда от три, да не кажа пет неща, за които можем да сме напълно единодушни, но сякаш е все по-трудно да ги откриваме."

Той самият призна, че в момента не вижда подобни и затова търси свои своеобразни оазиси, в които да се спаси за известно време от нагнетената с много напрежение и всевъзможни очаквания обществена среда.

"При мен тези оазиси винаги са били свързани с изкуство и не говоря само за литературата, а и за музика, изобразителното изкуство и спорта и т. н. и т. н. От една страна бягство в естетиката, от друга, споменах спорта неслучайно, защото вдъхновяващият пример на високите човешки постижения е също такъв оазис, но рецепта за това къде да избяга цяло общество, не мога да дам. Затова и темата с независимостта е толкова щекотлива. Защото в момента най-шумните в публичното пространство критици, които тръбят за България, че не е независима, всъщност са хора със силни политически зависимости. Трябва да се прави разлика между независимост в някакъв абстрактен смисъл и между взаимни обвързаности и договорни отношения, от които България е част. Постоянно в публичното говорене на политиците се извикват едни исторически примери от Възраждането и националните герои, които са се развивали в много по-различни условия, в които не е имало независима българска държава. Техните революционни действия са напълно уместни. В момента България има нужда от нормалност, от разбирателство между хората и следване на  избора, който вече е  направен и на ценностите, които произтичат от него. Имаме нужда от нормалност, не от героика и революционен патос."

Съставянето на сборника с есета, истории и фрагменти "За неизбежната случайност", който излиза докато все още е в САЩ като стипендиант на програма "Фулбрайт", отнема доста време на Иван Ланджев, тъй като признава, че до последно не е бил напълно сигурен кои текстове заслужават да намерят място сред страниците ѝ. Сред онези, за които се е чудил най-дълго, е добилото сериозна популярност есе "Българско селфи", прочетено от актьора Захари Бахаров.

"Аз го написах преди доста време по време на пандемията. Това обяснява и някои от препратките в текста – с мерките, белината и т.н. Всички тия неща са от времето на пандемията и локдауните и, когато съставях книгата, се чудих дали този текст не е морално остарял, как би изглеждал в книжно тяло, тъй като е бил писан по разни злободневни поводи, макар че аз исках да опиша едно българско състояние на противоречия, които на всяка крачка се прегръщат, и на никого не му прави впечатление, че са диаметрално противоположни, и ние живеем по този начин. Реших все пак да го оставя в книга и то взе, че заживя свой живот. Оказа се, че не е морално остаряло, както трябва да бъде, заради това, което казах в началото – хората са се разделили още повече и това кара подобни текстове да звучат още по-актуално. Те би трябвало да са остро сатирични, а в някакъв момент, когато има видим напредък в обществото, би трябвало да изглеждат преувеличени, само че не изглеждат и няма никаква хипербола в този текст."

И все пак признава, че:

"Това е патриотичен текст, в който любовта към родината е водеща емоция. Това, че си позволявам да посочвам несъответствия и т.н., не означава, че на първо място в този текст не стои любовта. Разбира се ако човек обича родината, както семейството си, той иска за нея най-доброто и може да си позволи да ѝ каже някои неща директно. Когато пиша остри публични текстове, то е тъкмо защото обичам България и вярвам в потенциала на българите."

Снимки: Facebook /Ivan Landzhev, БТА