През 1992 година едно дете от Грузия събира целия си живот в малка черна платнена торбичка, за да избяга от ужаса на бомбите…Войната през очите му – най-страшните спомени, които бележат целия живот описва в автобиографичната си книга "Черната платнена торбичка" грузинката Екатерина Кварацхелия. Тя е едва 13-годишна по времето на гражданската война в Грузия от 1991-1993 година. Налага й се да порасне много бързо и да се грижи за по-малката си шестгодишна тогава сестра София. Двете се измъкват на косъм от бомбардировките в родния им град Сухуми. Пътят ги води първо в столицата Тбилиси, а оттам към България през 1993-а. Вече близо 30 години Катя живее във Варна, където завършва висшето си образование в Икономическия университет в морската ни столица. Днес е успешна бизнес дама, разпределя времето си между ръководените от нея частни фирми, преводите от и на грузински език и грижите за трите си деца. Казва, че книгата ѝ е разказ за дългия път от ада на войната в Грузия към новия дом, към новия живот в България.

Аналогията между събитията днес в Украйна и историята на Грузия е неизбежна:

"Сестра ми помни всичко от тази война, независимо че беше само на 6 години. Когато реших да довърша книгата, понеже не се занимавам с изкуство, докато тя е в тази сфера, я помолих да нарисува няколко сцени в нея с молив. Чудех се дали трябва да ѝ разкажа за времето в бункера, или на летището, но тя ми каза, че също ги помни. Сцената, в която сме на летището е най-тежка за всички ни, затова тя ми каза, че чисто емоционално, не може да я нарисува. Тогава помолихме една художничка от Търговище, която нарисува описаното с нашите думи."

Работата като преводач среща Екатерина Кварацхелия с много нейни сънародници в България, някои от които също дошли тук вследствие на войната в родината им. Имат дори собствена медия – грузинско радио в Благоевград, където Катя е гостувала за интервю по повод книгата си.

Грузинката се надява, че историята ѝ ще достигне до много хора. Иска младите, въпреки дигиталния свят, в който живеят, да знаят, че около тях има хора, живели на места с реална заплаха за живота им. Признава, че 90% от тиража успява да подари лично на желаещите да я прочетат. Във всяко копие тя оставя едно и също послание към читателя – "С пожелание за мир!", тъй като знае, че тази благословия не е даденост.