Ще кажете, драги мои, има къде къде по-важни неща от това и в делника ни, и в живота ни като цяло.
Какво пък чак толкова прави киното с нас? Във времето са се произвеждали и се произвеждат страшни бози.
Но като едно от най-ценните колективни изкуства, киното би могло да формира вкус, знание и отношение към света. Нещо като визуален учебник, гид или пък музей на общата ни памет и представи.
Всъщност киното е едно от най-демократичните изкуства - не изисква нищо, освен да седнеш и да гледаш. Независимо от това дали си избрал Аронофски или Авенджърите, филмът ти оказва някакъв художествен ефект. Освен това, за разлика от театъра, при киното мимезисът (подражанието на истинския живот) е много по-пряк и съответно по-достоверен, тоест склонни сме повече да му вярваме. Когато гледаме хубав филм (това е клише, но е вярно), бихме могли да заживеем в този свят.
Също така за хората, които обичат фантастични и нереалистични филми - заедно с този жанр литература, киното ти дава възможност да изживяваш алтернативни реалности, тоест проиграва други възможни вселени, и в подкрепа на това: ето един цитат от статия на медийния учен Маршал Маклуън:
Изкуството е предварителна известителна система, която ни показва в аванс бъдещия напредък и ни позволява да се подготвим за това да се справяме с него… Изкуството като радар за средата приема функцията на необходима тренировка на възприятията.
Тоест чрез футуристичните филми се подготвяме за бъдещото и те омекотяват удара му.
Няма как с думи прости да обясним това, което се формира от братя Люмиер до ден днешен.
Мога обаче с огромно удоволствие да ви разкажа за последните ми дни, прекарани по киномански, благодарение на 33-тото издание на Киномания.
Сега филми се гледат по много и различни начини, на стрийминг платформи, свалени нелегално от торенти, пуснати на лаптопа за разтуха след дългия работен ден, или пък все още по телевизора… Но може би това, което най-силно допринася за киноманията е преживяването в киносалона. И не толкова заради широкия екран, колкото заради опита ни да съсредоточим върху едно конкретно нещо (а в днешно време това вече е адски трудно) и да съпреживяваме в компанията на други непознати хора. Стига, разбира се, някой да не ти хрупа зад гърба и да посръбва звучно през сламка безалкохолно, хрускайки ледчета.
Фестивалният кино живот е невероятна двигателна сила, гониш прожекции от салон в салон, или пък потъваш от една в друга и се наелектризираш с емоции.
Та, това се случи с мен тази седмица, като бих искала да ви споделя за два изгледани филма, италианския „Магични нощи“ и френския „Вълчият зов“. И двата филма говорят за някакъв вид упадък в различни мащаби.
Първият на маестро Паоло Вирдзи е бляскаво съчетание между мистерия и сатира на знаменитата италианска киноиндустрия. Действието е ситуирано през 90-те години, когато краят на златната епоха на италианското кино е осезаем, случващ се пред очите на участниците в него, както и на идните поколения. Никой не може да спре този крах, дори трима ентусиазирани по различен начин лауреати на награда за сценарий. Защото корабът вече потъва, а дали те ще се спасят, след като вече са се качили на палубата, също остава като въпрос…
Като споменах възможно потапяне и удавяне, веднага се обръщам към френското заглавие на режисьора Антонен Бодри. Филмът започва със следната мисъл на Аристотел: „Има три вида хора, живите, мъртвите и тези в морето.“
Военните филми аз лично ги възприемам най-трудно, защото крият потенциал за излишен патос и предвидимост в сюжетните развръзки, или ще оцелеят невеличаво, или ще погинат величаво…
Но тук с „Вълчият зов“ нещата стоят по различен начин, защото филмът си остава предимно човешки. Както и когато да настъпи Апокалипсисът, ние ще се искаме да останем с нашите човешки мисли, чувства и настройки. Най-вече с изграденото помежду ни доверие, което ни сплотява, ако ще целият свят да е бомбардиран от насилие и агресия.
Ех, а е едва петък, драги мои, настъпват събота и неделя, когато аз ще продължа да киноманствам.
P.S. Посвещавам този скромен текст на най-големия киноман, когото имахме сред нас, Георги Ангелов. Научете повече за наградата на негово име тук.
Днес предаването е в Шесто основно училище в София, темата е за достъпността в извънучебно време на училищните дворове , а първи гости са Мая Цанева от сдружение Безопасни детски площадки и Диана Андреева, експерт образование, Национална Мрежа за Децата: Мая Цанева : "Имаме нужда от повече добри примери и положително мислене - това, което е..
Павел Златаров е концертмайстор на Софийската филхармония. Но същевременно е първа цигулка в квартет Филхармоника , който вече няколко години представя своите добре обмислени и задълбочено представени програми пред публиката. В състава на квартета са още Милена Златарова (водачка на виолите в СФ), Ана Иванова, която е помощник - концертмайстор и..
Разговорите са с архитект Татяна Митова. В продължение на 21 години, тя ръководи архитектурно студио “Ами”. То е създадено през 1996 година, като частна практика от архитект Любомир Митов - племенник на инж. Стоян Митов. Продължаваме с Кристиан Ваклинов - председател на „Гражданско сдружение за теснолинейката“, което безвъзмездно поддържа дома-музей..
Петър Кърджилов намира доказателства за първа кинопрожекция в България само година след премиерата на братя Люмиер в Париж. За първа прожекция говорят вестници от началото на декември 1896. Тя е в х-л Македония, след това има прожекция и в кафене "България", и в "Славянска беседа". Кои са първите "киносалони", какви интерсни професии е имало около тях,..
Девойката пада жертва на чувствата си към владетеля Една от най-романтичните народни песни „Биляна платно белеше“ е съхранена от братя Миладинови. А Димитър Талев, позовавайки се на реални исторически източници в трилогията „Самуил“, разкрива коя е девойката от любовната балада. Тя е дъщерята на богомила Дамян, на която българският цар отдава..
Национален ден на благотворителността – интервю с Емануела Иванова от TimeHeroes : "За 12 години над 3000 кампании са се регистрирали в сайта ни, над 97000 души са дарявали време и ценни вещи. Благотворителността е страхотна - доброволчеството е нейно продължение. На ежедневна база не е трудно. Проверяваме всяка организация в платформата...
Докоменталният филм „ INDIA. A Roadtrip Diary ”. От забързаните улици на базара Чаури в Делхи до деликатната тишина на индийската пустиня Тар, визуалният дневник на Мартин Граховски от едномесечно пътуване заедно с Петър Тухчиев ще ви отведе по пътешествието на една от най-оживените страни в света, разказано чрез комбинация цветни и черно-бели..
Разкъсана облачност
Ясно