"Лили" от Дилек Ферхан

    Няма нищо, спокойно, не плачи! Само си се охлузила, не е страшно! - дочух непознат глас до себе си, докато стисках разбитото коляно през сълзи.

   Тя стоеше до мен, с ръка на рамото ми и се усмихваше. Беше красиво момиче, с бяла кожа, дълга руса коса, кристално сини очи и огромна усмивка. Досрамя ме, че рева като бебе, но ужасно ме болеше. През пръстите на ръката ми течеше алена кръв, а това ме плашеше още повече и аз треперех от ужас. Огледах се наоколо. Паркът беше почти пуст в ранния следобед на горещия летен ден.

   -Ела, ще ти помогна да станеш. Да отидем на онази пейка под сянката и ще се погрижа за теб. Но първо, да свалим тези ролери. - продължаваше да говори непознатата ми спасителка.

   Свалихме ролерите и аз, куцукайки, подпряна на нейната ръка, някак се довлякох до пейката. Сълзите не спираха да текат по лицето ми и все още ме болеше много. Кръвта вече течеше по целия ми крак.

   -Трябва да се обадя на мама. Тя ще дойде да ме вземе и да ме заведе на болницата.- казах аз с треперещ глас, който излизаше сякаш от свития ми на топка стомах.

   - Ще се обадиш, но след малко, нека първо да се успокоиш. Не бива да плашиш майка си. Аз ще се погрижа за теб.- каза момичето с равен и спокоен глас.

   Бръкна в чантичката си и извади мокри кърпички. Докато почистваше окървавения ми крак без страх, тя не спираше да ми говори приятелски и с усмивка. Когато стигна до раната, много внимателно, едва докосвайки я, тя попиваше кръвта и след всяко докосване се навеждаше и духаше. Сякаш знаеше, колко много боли и пари това. Това духане на раните е вълшебно. Мама го правеше винаги, когато падах и се наранявах и болката и зверското щипане на мига минаваха. 

   Гледах  я, грижовно клекнала до мен, как сменя кърпичка след кърпичка и почиства раните ми. Думите, с които ме успокояваше, ми подействаха като лекарство. Вече не болеше толкова много и аз намерих сили да се усмихна и да ѝ благодаря.

   - О, недей да ми благодариш! Ако аз бях паднала, ти щеше да направиш същото за мен, сигурна съм. А и аз още не съм свършила. Та- та- та- тааааа! – каза с усмивка тя и измъкна от чантичката си няколко лепенки. - Имате късмет, млада госпожице! Доктор Лили е на разположение днес и ще се погрижи за вас!

   Двете избухнахме в смях, сякаш сме най-близки приятелки. Лили, това беше първото, което научих за нея, залепи няколко лепенки върху коляното ми и от кървавата рана нямаше и следа.

   - Сега ще поседим малко така, да позасъхне раната и тогава можеш да се обадиш на майка си. - каза тя и седна до мен. - Гледай, каква красива превръзка имаш. Знаеш ли, колко ти отива! Много съм доволна от себе си. - продължи с шегите си Лили.

- Аз съм Дилек. - казах с благодарност и си подадох ръката. - Какво щях да правя без теб?

- А, ами същото. Щеше да поревеш малко повече и да изкараш акъла на майка си. Но такава превръзка никой нямаше да ти направи в болницата, нали?- пак ме разсмя Лили.

   Седяхме сигурно около час на пейката. Аз се успокоих и се започна едно момичешко бъбрене - за ролерите, за телефоните, за приятелите, за ваканцията. Споделихме си много неща. Научих, че Лили е в малкия ни град всяко лято, на гости на баба си. Тя беше с една година по-голяма от мен. От две години живее в Германия със семейството си, където баща ѝ е лекар. Разказах ѝ за моето семейство. Поканих я на гости и се уговорихме на другия ден отново да се видим.

   Видяхме се само четири пъти, преди тя да замине. Но какви дни бяха само! Лили беше много весела и щура. Измисляше какви ли не лудории. Играхме веднъж у нас и веднъж у тях. У нас правихме мъфини, да изненадаме семейството ми. Голямо цапане и смях падна. Лили изцапа носът ми с тесто, после, разбира се и аз нейният. С малко от тестото направихме фигурки на Спонджбоб и ги изпекохме. Не ставаха за ядене, но пък беше много весело. При баба ѝ играхме на двора, люляхме се на хамака под ореха им и си направихме театър. И още куп други забавни момичешки игри. С Лили и минута не можеше да скучаеш. Повечето време с другите ми приятелки минаваше в чудене какво да правим и в цъкане на телефоните, а Лили не спираше да ражда щури и весели идеи.

   Разделихме се със сълзи. Още преди да си тръгне, знаех, че ужасно ще ми липсва. Но знаех и това, че вече имам нова първа приятелка. Знаех, че няма да се разделим заради това, че тя е далече. И че другото лято пак ще сме заедно.

   Почти всяка вечер се виждаме по скайп и си говорим. Тя си е подстригала косата. Станала е още по- хубава. И още по-бъбрива и весела. Разказва ми за живота си там, за училището, за приятелите си. Разпитва ме за моите, вече знае имената на целия ми клас. Дава ми идеи за проектите в училище и безценни съвети за дребните ми проблеми. Заспивам усмихната след разговорите с нея. Обичам я. Не е ли странно, че едно съвсем чуждо момиче, което духаше на раната ми и не се уплаши от шуртящата ми кръв, стана най-близкия човек в живота ми внезапно и изведнъж. И изпълни живота ми с щастие.