"Пътешествието на Вечерница из България" от български деца от Франция

- Здравей, Слънце! Как си? Къде се разходи днес? Какви хубави кътчета от света видя? – попита любопитно звездата Вечерница.

  - Здравей, красива сестричке! Нали знаеш, че имам няколко любими места за разходка. Едно от тях е България. Там обичам да си почивам в Долината на розите, да докосвам върховете на Стара планина, да гледам корабчетата по река Дунав, да се разхладя в бистрите води на Рилските езера, да се забавлявам край Черно море. Интересно ми е да се промъкна през прозорците на старите български къщи, да се любувам на пъстрите мушката по прозорците, да ми мирише на баница, на погача и мед...

  - Ех, стига! Ти все за България говориш, а аз си мечтая да отида там. Чудя се какво да направя, че да видя всичко това през деня?

  - Вечернице, ти нали знаеш, че звездите могат всичко? Можеш да се превръщаш в каквото поискаш и да отидеш където поискаш – отговори й слънцето.

- Ах, така ли! Не знаех. Значи мога да тръгна още утре. Първо ще отида в Долината на розите. Знам, че там има празник по това време на годината. Ще ми трябва дреха, с която да изглеждам като българка. Мисля, че облаците могат да ми помогнат, като ми дадат част от себе си за бялата риза. Дъгата ще ми заеме червения си цвят за сукмана.    А ти, Слънце, ще ми дадеш ли от своя златен цвят, за да имам златни пафти на колана и златни пендари за гердана?

  - Разбира се, Вечернице. Ще ти подаря от моя топъл златен цвят. – с радост се съгласи Слънцето.

  На другия ден, още с първите лъчи на Слънцето, Вечерница беше готова за път.   Тя облече красивата българска дреха, сплете блестящите си коси в плитка, завъртя се щастливо във въздуха и мигом кацна леко и елегантно върху цвета на еднароза в Казанлък. Огледа се. Накъдето и да погледнеше, виждаше само рози - красиви, уханни, розови и свежи, целите в бисерни капчици роса. Навсякъде около нея имаше млади момичета, облечени в български национални носии. Те се смееха, говореха и беряха цвят след цвят за прочутото българско розово масло.

  Вечерницата беше очарована от тази красота около себе си. Искаше й се да остане завинаги тук, но си спомни, че мечтае да види много неща, а няма време.   Красивата звезда трябваше да се прибере в своя небесен дом, преди да е настъпила нощта, затова тя реши да се превърне в птица-орлица и да разгледа тази красива страна отвисоко. Вечерница размаха криле и пред погледа й се разпростря величествената Родопа планина. Веднага забеляза водопада на Орфей и сякаш чу омайната му песен.

  Вечерница тихичко приседна на скалата и се заслуша. Никога не беше чувала по-вълшебна и по-красива мелодия от тази. Тракийският певецпееше за любовта си към Евридика.Песента се носеше във въздуха ту тъжна, ту красива, тунежна, ту весела и игрива, изгаряща и сияйна като самата Любов. Слушаха я всички - птичките, камъните, дърветата, цветята, дори водопадът беше притихнал. Вечерница се наслаждаваше омаяна, но изведнъж погледна към небето и видя, че слънцето започва да залязва. Тогава се сети, че няма време и отново полетя в простора. Понесе се над красивите български гори, мина над малки рекички, сини езера, безкрайни полета, целите изпъстрени с цветя, китни селца. Поспря за мъничко край бреговете на Черно море, погали пенливите вълни и продължи своя път.

  Когато минаваше край Шумен, съзря огромна скала, на която ръка на талантлив майсторбеше изваяла невероятна картина. Тя видя ездач, Мадарският конник, изсечен в скалата. В предните крака на коня му лежеше лъв, а зад тях тичаше куче. Вечерница разбра, че гледа частичка от българската история за могъщите български ханове.

  Времето на звездата не беше достатъчно, за да види всичко, което искаше. Затова тя отново тръгна. Спря се близо до едно село в планината край старопрестолния град Велико Търново. Тя вече беше слушала за Боженци, за неговите красиви къщи на два етажа с покриви от каменни плочи, за чардаците, пълни с цветя и шарени черги. Знаеше и легендата за Божана. Слънцето ѝ беше разказало как през 1393 година тази българка е избягала от столицата Велико Търново заради падането ѝ под турско робство и заедно с децата си искала да се скрие далече в планината. Така създала това красиво селце, където и сега живеят българските традиции.

  Застанала на входа на селото, Вечерница се загледа в стария калдъръм по улиците и й се прииска да се разходи по него. Беше привечер. Ухаеше на цветя и старо дърво. Наблизо стоеше едно мъничко кученце с кафяво-бяла козина и черни ушенца. То гледаше Вечерница право в очите и тя, само след миг, вече беше звънче в нашийника на новото си приятелче. Така те се запътиха към къщата, в която живееше кученцето.   Неговите собственици се оказахамного интересни хора - нестинари.

  Звездата Вечерница беше чела легендите за нестинарството и беше гледала от небесните висини тайнствения огнен танц на нестинарите. Но никога не бе присъствала на тази магия. Тя искаше да види това тайнство на живо. Искаше й се да пробва да танцува и тя с тях, но не се осмеляваше. Знаеше, че танцът върху жаравата е нещо специално и се прави от избрани хора. Затова се превърна в искрица от огъня и зачака.

  През това време дочу как хората от публиката разказваха една от легендите. Вечерница се заслуша в разказа за Нона, която, за да избегне да стане жена на турския бей, му казала, че ще бъде негова само ако той може да мине там, откъдето е минала тя. Момичето танцувало в жарава, защото било нестинарка.Беят нищо не подозирал и си помислил, че и той ще направи това, ноне можал да мине през жаравата. Така той си тръгнал от селото без Нона.

  Само след минутка танцът започна. Нестинарите държаха в ръцете си икони, бяха облечени в български носии и леко пристъпваха върху горещата жарава, слушайки българска народна музика. Тази гледка спираше дъха. Движенията им бяха омагьосващи и хората не можеха да свалят поглед от тях. Всички бяха учудени как се случва тази магия. Вечерница също беше възхитена. Картината, която виждаше, беше невероятна. Нейното сърце също биеше в ритъма на древния български танц. Но тя погледна към небето и видя, че първите звезди вече бяха изгрели. Време беше да се прибира. Точно тогава вятърът й дойде на помощ. Духна по-силно и завъртя искрите от жараватав буен танц, чак до небето. Така Вечерница се прибра направо вкъщи.

  Там я чакаше Слънцето, скрито зад един облак. То беше нетърпеливо да види Вечерница и тя да му разкаже за своето приключение. Слънцето знаеше, че в този момент тя е не само най-красивата, но и най-щастливата звезда на небето.

Този разказ е част от шестия сборник „Приказни истории с БНР Бургас". Тя е резултат от шестото издание на конкурса „Създай книга с БНР Бургас". Авторите са на възраст от 5 до 18 години не само от България, но и от Българското училище „Иван Вазов“ в Париж, Франция.

Тази книга съдържа 55 прекрасни истории, разделени в три категории: приказки за най-малките, вълшебни приказки и приказки за доброто и прекрасното. Ще се радваме безкрайно, ако нашите книги ви вдъхновяват да продължавате да четете и да създавате нови, магични светове!