"Вълшебните очила" от Теодора Златева

Живяло някога на света едно лошо, самотно, тъжно и нещастно момче, на което всичко му било криво. По цял ден в училище завиждало на съучениците си и непрекъснато им правело забележки. Децата го поздравявали, а то все мърморело:

-  Глупости! Тук няма добър ден… Всички дни са лоши и сиви като хората…

После се мръщело и плюело. Ако някой кажел нещо добро за другите, той твърдял обратното:

-  Тоя ли? Остави го! Той е грозен… и лош! Нищо не разбира! Не умее дори обувките да си връзва. Защо го хвалите? Сигурно имате облага от него? А може би ви е дал да препишете домашните?

  Днес тъй, утре тъй, на децата в училище им омръзнало да го слушат и започнали да го подминават, без да му обръщат внимание. Дори не го поздравявали вече, но имали добри сърца и въпреки всичко искали да му помогнат, само че не знаели как. Решили да помолят за помощ по-големите ученици.

  И така, събрали се всички по-големи ученици и дълго умували какво да правят, за да накарат момчето да се усмихне и да стане по-добро. Мислили, мислили дни наред и нищо не измислили. Дори стигнали до заключението, че това момче е болно и му трябва специално лечение. Извикали лекарката, но тя не знаела лек за такава болест:

-  Няма такова лекарство, което да промени характера на някого – казала тя.

Отчаяни, децата вдигнали ръце. След това извикали лошото момче и му рекли:

-  Слушай, ти си различен от нас и нямаш работа тук. Просто ни пречиш да учим спокойно и да се забавляваме… Върви си!

  Станало му мъчно на момчето, ядосало се, развикало се, но положението му било вече решено. Тогава разбрало, че е закъсняло да получи добро от другите, навело глава, разплакало се и се чудело какво да прави. Стояло и не знаело къде да отиде и при кого, защото си нямало никого...

  Точно в този момент се чул детски глас:

-   Стойте!… Спрете!... Не гонете момчето! Аз ще му помогна.

  Всички се засмели. Пред големите ученици стояло едно малко момиченце, цялото в розово: и рокличката, и обувките, и чорапите, и панделките... В едната си ръка държало розов балон, а на очите си имало розови очила. Прегърнало момчето, свалило очилата, подало му ги и казало:

-  Моля те, погледни света през тях!

  Момчето бавно ги взело и си ги сложило. После погледнало направо, след това наляво и надясно, обърнало се и пак се огледало. Дори вдигнало поглед нагоре. Първо се изненадало, после се усмихнало и накрая казало:

  - Ехаа! Та то било много красиво наоколо! А вие сте едни такива хубави и добри… Как не съм видял досега, че светът е прекрасен и толкова шарен!... Така ми се иска да бъда тук и да направя нещо добро!... Може ли да остана? Ще помагам с каквото мога… Пък някой ден сигурно ще стана и добър човек...

  Децата се усмихнали и го оставили да учи при тях...

 ОУ „Елин Пелин“, Бургас