"Орехът и катеричката" от Ирена Средкова

В края на селото, недалеч от малката река, на огромната поляна стоял величественият орех. Сам-самичък посрещал изгревите и залезите на слънцето.Един летен ден под него се спряла катеричката.

– Здравей! Много искам да си направя хралупа тук. Нали може?

– Не! – отговорил категорично орехът.

– Не може!

– Направи си някъде другаде! Не искам да ми разваляш кората и да ме нараняваш.   По-надолу в селото има много дървета, които ще ти свършат работа. Отиди там. В знак на благодарност, аз ще ти давам от плодовете си, а ти ще се храниш. А докато ги събираш, ще ми разказваш за селото.

– Добре. Извинявай, не бях се сетила, че с моето постоянно присъствие аз мога да ти преча.

След краткия им разговор катеричката се отправила към селото. Тя бързо съзряла една хралупа, която отдавна не била обитавана. С радост се запътила към самотния орех, за да му сподели радостта си и да му благодари.

Дните минавали, тъй както водата в малката рекичка. С настъпването на есента част от мъжете в селото започнали да събират и секат дървета за огрев през зимните дни.

Един стар селянин, познат на селото като не много добър човек, решил да си набави дръвца за зимата от гората и се сетил за самотния орех. Той бил голям и щял да изкара доста материал от него. Споделил какво ще направи с другарите си, но катеричката чула всичко.

Тя приела присърце думите на селянина. Опитала няколко пакости, за да спре стареца: начупила му зеленчуковата реколта в двора, а нощем гонила пиленцата, но и това не помогнало.

Един ден отново се отправила на гости на Ореха. Учудени останали нейните малки очички. Какво да види. Селянинът гордо вървял с голяма брадва, която носил на рамо. Притеснена, катеричката бързо се поогледала, изтичала до двора на последната къща и казала нещо на високото бяло куче. След миг те бързо се озовали на прашния чакълест път. Последвали ги още няколко кучета. Всички бързали да спасят Ореха от брадвата на селянина.

Щом пристигнали, животните видели, че не са закъснели - Злонамереният човек бил там, но се наслаждавал на сянката на ореха.

Кучетата надали глас. Обиколили в кръг селянина и дървото и започнали да лаят. Гласът им се чувал в цялото село. Не след дълго започнали да идват много хора от селото. Мъже и жени, които се опитвали да раздумат човека да не сече дървото. Накрая успели. Селяните се разотишли, а с тях и кучетата. Само Катеричката останала до огромното дърво, доволна и мълчалива.

– Сега май аз трябва да ти благодаря – рекъл Орехът.

– Не. Аз направих това, което трябваше. Ти си толкова добър и щедър не само към мен. Много от плодовете ти си набрах, но имаше и за другите животни, както и за децата, които почиваха под сянката ти през летните дни. Нищо специално не съм направила. Ние с теб сме приятели и винаги ще бъдем. Ще си помагаме, ще се защитаваме, когато можем.

– Благодаря – казал старият орех и пуснал едно пожълтяло листо към катеричката.

– И аз ти благодаря. Ще отнеса това листо в хралупата си и утре пак ще дойда. А ти пак ме чакай все така добър и величествен!